— Да, идвам.
Тридесет и седем
— Време е — каза тя.
Уейлиън чакаше от цяла вечност господарката му да спре да дращи с перото по пергамента. Пишеше официално писмо или нещо подобно на светлината на свещите.
Тя стана, приглади робата си и прокара облечена в ръкавица ръка по сивата си коса. Ако не я познаваше толкова добре, щеше да реши, че е притеснена.
Последва я през Кулата на Магистрите към Залата на Огнището. Отиваше за трети път там, но не беше по-спокоен. Огромното преддверие още го изпълваше със страхопочитание, а внушителните Рицари на Гарвана бяха също толкова страховити, колкото и първия път, когато дойде тук.
Щом сложиха гривните на ръцете на Гелредида, тя се приближи до него.
— Може да говорим за последно, Уейлиън — каза тя тихо. — Затова помни, че е много важно гласуването да е в наша полза. Аз ще бъда уязвима там, но ти можеш да използваш всички необходими средства, за да ме защитиш.
— Да ви защитя? От какво?
Тя му се усмихна.
— Ще видим. Бъди нащрек. И не се сдържай.
Да не се сдържам? Какво, по дяволите, значи това?
Но преди да успее да попита, огромните врати бяха отворени и разкриха Залата на Огнището.
Гелредида вдигна брадичка и тръгна напред. Уейлиън забърза до нея, като се усмихна плахо на Рицарите на Гарвана. Вътре завари вече познатата гледка: каменни амвони, строги лица. Усещаше се напрежение, а когато вратите се затръшнаха зад него, сърцето му едва не изскочи от гърдите.
Всички бяха тук, строгият Хойлен Краби, старият Кранок Маргил, внушителният Дренан Фолдс, младият Лусен Калвор и сърдечният Ниро Лаиус, макар че Уейлиън вече знаеше, че не е чак толкова сърдечен, колкото изглежда. Но присъствието на Ниро не го притесняваше толкова, колкото шестата личност в Залата на Огнището.
Маршал Ференц стоеше вдясно от амвоните и когато Уейлиън и Гелредида влязоха, той вдигна клюнестия шлем, който стискаше под мишница, и го сложи на главата си. Уейлиън нямаше представа какво символизира това, но беше сигурен, че изобщо не му харесва.
— Виждам, че имаме гост — рече Гелредида, преди някой от архигосподарите да заговори. Тя посочи към Ференц, който стоеше като статуя в края на редицата. — Това е неочаквано нарушение на протокола. Заради моята безопасност ли е тук… или заради вашата?
— Просто обсъждахме някои въпроси относно сигурността с маршал Ференц, преди да дойдете — каза с усмивка Ниро. — Това, за което ще говорим сега, е важно за него и за всички, които се намират в Кулата на Магистрите. Съвсем подходящо е да присъства. Възразяваш ли?
Гелредида сви рамене.
— Разбира се, че не. Колкото повече, толкова по-весело.
Дренан Фолдс шумно се прокашля. Не го свърташе, сякаш седеше на натрошено стъкло.
— Да започваме ли?
— Всички знаем защо сме тук — каза Гелредида. — Помолих ви да помислите отново за намеса при предстоящото нападение. Амон Туга е почти пред портите ни. Аз вярвам, че градът ще падне без помощта на архигосподарите и тези, които им служат. Имахте време да го обсъдите. Какъв е отговорът ви?
Въпреки че изглеждаше притеснена, преди да дойдат тук, сега Уейлиън усети нотка на очакване в гласа ѝ, сякаш знаеше, че изходът от тази среща ще е в нейна полза. Последвалата тишина от амвоните само потвърди това. Архигосподарите мълчаха, никой не искаше да заговори първи.
— Хайде де — каза Гелредида. — Бяхте много словоохотливи преди няколко дни, когато дойдох да моля за помощта ви. Имахте достатъчно време да помислите, какъв е отговорът ви? — Тя ги изгледа поред, като че ли се наслаждаваше на смущението им. — Лусен? Да започнем ли с теб?
Лусен Калвор вдигна внезапно поглед и я изгледа с презрение, но когато осъзна, че всички архигосподари са се обърнали към него в очакване, кимна бавно.
— Мислих много дълго и усилено — каза той. — Явно е, че магистра Гелредида е права. Трябва да помогнем на армиите на Свободните държави. Не може да се вярва на елхарима. Стийлхейвън не трябва да пада.
— Какво? — попита внезапно Ниро, сърдечното изражение беше изчезнало. — Глупости, Калвор. Нали се разбрахме. За доброто на града трябва да останем неутрални. — Озърна се към останалите. — Вие не сте съгласни, нали? Калвор просто се е изплашил. Останалите още сме на едно мнение, нали?
Настъпи мълчание. После Дренан Фолдс вдигна поглед и пое продължително дъх, преди да заговори:
— Аз също премислих позицията си — каза той. Уейлиън видя, че макар да говореше на архигосподарите, той се взираше право в Гелредида. — И реших да подкрепя напълно Короната.
— Не! — извика Ниро. — Не, не се разбрахме така.
— Останалите какво ще кажат? — попита Гелредида, без да обръща внимание на протестите му.