Хойлен Краби и Кранок Маргил се спогледаха в безмълвно съгласие.
Кранок погледна над очилата си и каза:
— Винаги съм се съмнявал доколко мъдро е просто да стоим и да не правим нищо. Един старец не бива да обрича града заради собствения си егоизъм. Ако архигосподарите трябва да се жертват за доброто на Стийлхейвън — така да бъде.
— Съгласен съм — каза Хойлен Краби, сбърчил силно чело. — Времето за размисли свърши. Амон Туга е пред портите и дръзна да ни заплашва. Не бива да допускаме това. Кулата на Магистрите ще застане до защитниците на Свободните държави. Ти получи своята победа, Гелредида. Бъди благодарна за това.
— Не! — изкрещя Ниро и почти изскочи от амвона си. — Вие друго говорехте!
— Успокой се, Ниро — каза Кранок и вдигна съсухрената си ръка.
— Не, няма да се успокоя, дърт козел такъв — отвърна Ниро, слезе от каменния си стол и тръгна към Ференц. — Вие сте заслепени. Вие сте заслепени от тази жена. — Посочи обвинително с пръст Гелредида. — Не знам какво ви е направила, но не може да е достатъчно, за да сте готови да видите тази кула сравнена със земята. Амон Туга ни предложи пощада. Лудост е да не я приемем.
— Решението е взето — каза Дренан Фолдс. — Имаме мнозинство. Така е според правилата, Ниро. Знаеш го.
Той се втренчи в тях, после в Гелредида.
— Предатели! Глупаци, страхливци! Вие обричате всички ни. Няма да стоя и да гледам как пазителите на тази кула, магистрите и чираците са избивани, само защото вие сте страхливци. Време е за нов ред.
— Спри да драматизираш — каза Хойлен Краби, слезе от амвона си и приглади тъмната си роба. Магическите символи, избродирани по нея, се подредиха в спретнати редички. — Решението е взето. Приеми го. А сега, ако няма друго, трябва да се приготвя.
Той се отдалечи от амвона си с величествена походка.
— Има и друго — каза Ниро. — Маршал Ференц, покажи им колко сме сериозни.
Огромният Рицар на Гарвана пристъпи напред, извади иззад гърба си кинжал с черно острие и го заби в корема на Хойлен. Архигосподарят изпъшка, втренчи се изумен в клюнестия шлем и се свлече на пода.
Уейлиън едва не падна, когато пристъпи неволно назад.
В залата се надигна глъчка, Дренан, Кранок и Лусен закрещяха паникьосани. Заради гривните на китките им те бяха беззащитни пред огромния Рицар на Гарвана.
Ференц пристъпи заплашително към амвоните, но Ниро вдигна ръка.
— Не! Първо нея. — Посочи към Гелредида. — От десетилетия искам да я видя мъртва.
Клюнестият шлем се извърна. Уейлиън едва не сграбчи господарката си, готов да ѝ закрещи да бяга, но нещо в непокорната ѝ поза го възпря. Дори когато Рицарят на Гарвана тръгна към нея, тя не отстъпи.
Маршал Ференц се извиси над тях. Уейлиън стоеше паникьосан, страхът се забиваше във вътрешностите му като нажежено желязо. От кинжала в ръката на Ференц по гранитния под капеше кръв. Стъпките на рицаря отекваха страховито.
— Уейлиън — рече Гелредида разговорливо. Той се извърна към нея, а тя се взираше в рицаря. — Вероятно това е отлична възможност да демонстрираш наученото през последните седмици.
Наученото? Какво, например? Как да призовавам мълнии от небесата? Защото съм съвсем сигурен, че не съм присъствал на този урок.
Ференц вече беше на десетина крачки от Гелредида.
— Може да започнеш сега — рече тя със съвсем слаба нотка на напрежение в гласа.
Е, какво ще правиш? Навремето ти се искаше да видиш как изкормват Червената вещица, но се попривърза към тази дъртачка, нали? Тогава по-добре направи нещо!
Ференц вдигна високо кинжала. Гелредида просто стоеше на мястото си, чакаше и мълчеше.
Сега или никога.
Изминалите няколко седмица се изляха в главата му като потоп. Страници от книги пърхаха като врабчови криле; мастилени думи капеха от хиляди пергаменти. Неща, които беше чул, които беше видял, които едва беше разбрал, идваха и си отиваха като мимолетни, неясни спомени, докато накрая в главата му остана една дума.
— Аваггду! — изкрещя той.
Огромният клюнест шлем на главата на Ференц хлътна навътре, сякаш смазан от ръцете на невидим гигант. Кръв шурна от разкривените дупки за очите и пръсна по металната яка на бронята.
Ръката на Ференц увисна до тялото му и кинжалът падна от нея, когато той се катурна настрани и се стовари на гранитния под.
Уейлиън стоеше ококорен, изгубил ума и дума. Притисна ръка до устата си, но не успя да спре фонтана, който се надигна от кипналите му вътрешности. Не знаеше дали е следствие от употребата на магия или от ужасния начин, по който умря Ференц, но и не му пукаше, докато съдържанието на стомаха му шуртеше между пръстите му.