Някой го потупа нежно по гърба, когато той се приведе напред, и започна да бърше сополите и повръщаното от носа и устата си.
— Браво, Уейлиън — каза Гелредида, сякаш току-що беше разрешил трудно уравнение, а не беше смазал главата на човек само с една дума.
Ниро нададе див вик.
Преди някой от архигосподарите да го спре, той се втурна към бронираното тяло на маршала. Уейлиън твърде късно осъзна, че се е устремил към кинжала, който Ференц бе държал. Очите на Ниро бяха ококорени от ярост, а намеренията му бяха съвсем ясни, но Гелредида не можеше да се защити, защото железните гривни я лишаваха от силите ѝ.
Без да обръща внимание на киселата гадост, която се стичаше по брадичката му, Уейлиън се втурна напред. Нямаше време да му мисли, просто се блъсна в Ниро и двамата паднаха на пода. Архигосподарят се биеше като животно и ръмжеше от гняв. Уейлиън отчаяно се вкопчи в китката му и се концентрира върху усилието да му попречи да го наръга с кинжала. Помощта явно закъсняваше, ако изобщо щеше да дойде; архигосподарите само ги гледаха. Дори Гелредида не помръдваше, даже не каза нещо окуражително, докато Уейлиън се сражаваше за живота си.
Ти какво очакваше, Грими? Че ще се втурне да ти помага? Че ще рискува да ѝ разпорят гърлото, когато си има тъп и послушен Уейлиън Грим, който да ѝ върши мръсната работа?
Той стискаше зъби, докато се търкаляше по пода, вкопчен в Ниро. Архигосподарят беше по-възрастен от него, но не изглеждаше по-силен. Докато се бореха, Уейлиън не можеше да откъсне очи от кинжала, който проблясваше окървавен на светлината на факлите.
Защо никой не ми помага? Защо само гледат?
Възмущението му от тази несправедливост започна да кипи в него като казан със супа. Всяко сумтене на Ниро го разгневяваше още повече. Докато се търкаляха, Уейлиън усещаше не само миризмата на потта и дъха на човека, който се опитваше да го убие, но и гнева и безсилието му, че не може да надвие този нахален чирак.
Ниро изкрещя от гняв и успя да се превърти върху него. Кинжалът вече беше между тях, с насочено надолу острие. Ниро се беше ококорил победоносно, когато натисна с цялото си тяло и Уейлиън изпита странно усещане, че вече е преживявал това. Докато се взираше в очите на Ниро, видя нещо в тях, нещо мрачно, нещо страховито.
Сякаш можеше да прочете тайните в тези очи, сякаш те му показваха душата на Ниро и онова, което видя там, беше черно. Този мъж беше предател. Този мъж беше заговорничил срещу Короната, заговорничил с враговете ѝ, заговорничил за разрухата на този град, за да може да пожъне наградата си сред пепелищата му.
Но заговорът не свършваше дотук.
Ниро беше част от по-ужасни кроежи — заговор, който целеше смъртта на… кралицата.
Преди кинжалът да докосне Уейлиън, нещо удари Ниро по главата, той се катурна настрани и Уейлиън остана да лежи по гръб с окървавения кинжал в ръка. Втренчи се в острото като бръснач острие, после в Ниро — който се беше проснал до него.
— Ставай, Уейлиън. Доста изцапа тук.
Той вдигна очи и видя, че до него стои Гелредида. Държеше каменна урна, по която нямаше дори пукнатина след съприкосновението ѝ с главата на архигосподаря.
Уейлиън се изправи и пусна кинжала на пода. След като опасността бе отминала, архигосподарите най-сетне благоволиха да се приближат.
— Той е предател — каза Уейлиън и посочи Ниро.
— Това е повече от ясно — каза Дренан Фолдс.
— Не, искам да кажа, че… той заговорничи за убийството на кралицата.
— Откъде знаеш? — попита обвинително Дренан.
— Аз… видях го…
Архигосподарите се спогледаха. Като че ли бяха по-развълнувани от таланта на Уейлиън в магията, отколкото от факта, че член на техния орден бе убит от свой събрат.
— Нямаме време за това — каза Гелредида. — Ясно е, че Ниро си играеше с нас. Двамата с Ференц са в съюз с Амон Туга. Тепърва ще се разбере колко дълбоко стига това предателство.
— Така е — каза Кранок. — Веднага трябва да бъде предаден на Инквизицията. Те ще стигнат до дъното на този заговор.
Гелредида поклати глава.
— Нямаме време за това, но аз съм готова да разпитам Ниро сама. Сигурна съм, че моите методи ще са по-ефикасни.
Уейлиън изобщо не се съмняваше.
Тридесет и осем
Регулус винаги бе знаел, че на север ще е опасно, че най-вероятно рискува и своя живот, и живота на воините си. Но тогава най-лошото, което можеше да си представи, бе безславната смърт, без да има кой да разказва за кончината му — тиха смърт в далечна земя, където може би никога няма да открие пътя си към звездите.
Беше принуден да признае, че сегашната му участ е много по-лоша.