Те бяха затворени във влажна, подобна на пещера зала, оковани и унизени. Гняв гореше в него и подклаждаше нуждата да разкъса всичко по пътя си, да си върне честта сред море от трупове и кръв. Как само щеше да накара студеноземците да платят за тази обида — как само щяха да страдат…
Знаеше, че подобни мисли са безполезни; загуба на и без това изтичащите му сили. Нямаше какво да стори, освен да чака, докато бъде решена съдбата му. Но не успяваше да потуши огъня в себе си, който настояваше за кръв.
Воините му също изгаряха от жажда за отмъщение, това беше ясно. Те не искаха нищо друго, освен да се присъединят към него, за да унищожат онези, които ги бяха затворили тук. Всеки от тях с радост би дал живота си, за да получи възмездие. Всеки, освен Джанто Шо.
Регулус го виждаше как се взира от сенките, как очите му греят на оскъдната светлина в тъмницата като изпълнени с омраза сини звезди в черна нощ. Макар че мълчеше, той явно мразеше Регулус, задето ги беше довел до това падение, до този безчестен край. Джанто му се беше заклел, беше готов да умре, за да върне дълга си, но сега щеше да умре окован и опозорен. Регулус не можеше да го вини за гнева му.
— Откога сме тук? — попита Аккула, като се взираше към решетките на прозореца високо над тях.
— Има ли значение? — попита Хагама. Регулус беше сигурен, че той би изразил и по-ясно раздразнението си, ако имаше сили за това.
Аккула явно не усети гнева в гласа му.
— Умирам от глад — каза той.
— Всички сме гладни — изръмжа Хагама. — Млъквай.
— Млъквайте и двамата — обади се Леандран. — Трябва да си пазим силите. Скоро ще ни се отвори възможност да избягаме. Ако студеноземците искаха да ни убият, вече щяхме да сме мъртви.
— Да избягаме? — попита Хагама и се наведе към Леандран, като опъна веригата си. — Ние сме оковани. Как ще избягаме? А и никой не знае какво са намислили студеноземците, тази измет. Вероятно сега събират хора, за да ни убият пред ликуваща тълпа.
— Щом мислиш така, значи вече си победен — каза Леандран. — Ще ни се отвори възможност. Само почакай и ще видиш.
— Ти си стар глупак! — изръмжа Хагама и оголи зъби.
— Леандран е прав — каза Регулус и се вгледа в Хагама. — Трябва да сме нащрек. Няма смисъл да се нахвърляме един срещу друг. Скоро ще дойде време за битка.
Надяваше се да е прав. Ако воините му скоро не задоволяха жаждата си за убийство, щяха да се обърнат един срещу друг.
И защо? Защо ще стане така? Защото ти ги докара дотук. Ти ги отведе от родината им на това пълно със слабаци и страхливци място и сега те търпят последствията. Ти ги докара дотук — само ти трябва да бъдем наказан за това.
Ясно усещаше срама. Как само му липсваха равнините на Екуун. Там всичко беше много по-просто — биеш се или умираш. Сбърка ли, като избяга? Трябваше ли да остане и да умре с верните на баща му гортана?
Нямаше полза да съжалява за стореното. Решението беше взето. Той поемаше вината и не се криеше от нищо. Но това не беше голяма утеха за воините му, принудени да споделят съдбата му.
Джанто още го гледаше от тъмното и Регулус се зачуди какво ли му минава през главата. Сигурно го ненавиждаше, вероятно искаше да го убие. Ако успееха да избягат оттук, дали Джанто още щеше да му е предан? Дали още щеше да зачита дълга си?
Гледаха се известно време; без да обръщат внимание на студения вятър, който виеше през прозореца, и влагата, която капеше от тавана. Накрая Джанто сведе очи и се отдръпна в сенките. Малка победа.
Чу се някакъв шум пред килията и затани застанаха нащрек. Изстъргаха резета, ключ се завъртя в ключалката и вратата се отвори. Регулус присви очи от светлината на факлите, когато няколко фигури влязоха в килията.
— Не правете глупости — каза един глас.
Регулус се изправи и хората му го последваха. Когато очите му свикнаха с ярката светлина, той видя, че в килията има поне десетина северняци със зелени куртки. Изглеждаха изплашени, макар че затани бяха оковани за стените.
— Какво? — попита Хагама. — Това ли е нашият шанс?
Регулус видя страха на войниците — бяха извадили оръжията си, но никой не понечваше да нападне. Ако той и воините му искаха да се измъкнат от това живи, трябваше да са много внимателни. Нападнеха ли сега, докато бяха оковани, щяха да ги изколят.
— Не ги нападайте — каза Регулус.
Един от войниците извади дървен кол, в чийто край имаше голям нашийник.
— Не искаме проблеми — повтори пак един от северняците.
Но какви проблеми можеше да създаде Регулус? Той и хората му бяха в ръцете на тези глупаци. Бяха изцяло в тяхна власт. Срамът при тази мисъл го прониза дълбоко, но все пак не се възпротиви, когато сложиха нашийника на врата му. Веригите бяха откачени от стените и трима мъже го изведоха от килията.