Не бяха груби. Не го влачеха и това като че ли беше дори по-лошо. Водеха го като някакво добиче и при мисълта, че го е позволил, той се почувства още по-унизен.
Зад себе си чуваше гласовете на воините си, които получаваха същото отношение. Можеше само да се надява, че ще изпълнят заповедта му. Вероятно щяха, вероятно не. Джанто едва ли щеше да се даде без бой; Регулус не беше сигурен дали иска това. Може би поне един от тях трябваше да окаже някаква съпротива.
Той обаче трябваше да покаже мъдрост. Трябваше да покаже пример, като техен водач.
Докато го водеха по тъмните коридори, той се върна в най-ранните си спомени, във времето, когато аеслантите управляваха Екуун с безмилостен юмрук. Във времето, когато те бяха победили всички племена, изправили се насреща им. Тогава затани бяха роби — роби на зверове.
Регулус беше още дете в онези мрачни времена, но си спомняше какво беше преди Робските въстания. Преди Стоманеният крал да им дари стоманата на студеноземците и да разпали метеж във всяко племе.
Сега Регулус отново беше роб. Пак беше поробен, не от зверове, а от хора. Какво би казал баща му, ако можеше да види какъв срам е донесъл на гортана? Принц на затани покорно води воините си към робство?
Реши да не мисли за това. По-добре да намери решение на участта им, преди някой от хората му да направи нещо, което би осуетило всяка възможност да се измъкнат чрез преговори или схватка.
Коридорът се разшири и Регулус се озова обграден от още студеноземци. Когато приближи края му, една врата се отвори и разкри голяма зала, от която се чуваха високи гласове.
Въведоха го в ярко осветеното помещение и той разбра, че нищо добро не ги чака.
Залата беше огромна и кръгла, редици седалки се издигаха около него и гневни, подигравателни лица се взираха надолу, сякаш това бе някаква арена и предстоеше битка. Все пак подът не беше покрит с окървавен пясък, а с камък и не беше достатъчно широко за схватка.
По каменните плочи под краката му имаше стоманени пръстени и веригите, които се спускаха от китките му, скоро бяха закрепени за тях. Зад него един от войниците, които го бяха довели тук, още стискаше пръта, свързан с нашийника му.
Доведоха и воините му, тълпата се разкрещя неистово. Регулус видя сред тях наемниците от Свещените щитове, Среднощните соколи и Аления отряд — всички се взираха надолу с омраза. Всички бяха изгубили другари в битката със затани. Регулус не ги винеше за гнева им, но не можеше да прости на онези, които ги бяха оковали. Ако имаше спор, той трябваше да се реши с битка, както повелява воинската традиция, а не така.
Един мъж с роба чакаше да се приближат. Вдигна ръце към тълпата и тя неохотно затихна. Той свали качулката си. Беше плешив и имаше татуировка над дясното око, символ, който Регулус не разпознаваше.
Настана напрегната тишина, когато мъжът се втренчи в Регулус напълно безстрастно.
— Обвинени сте в ужасни престъпления — каза той с равен и безучастен глас. — Нахлули сте в нашите земи. Нападнали сте наши села, клали сте наш добитък. — Регулус настръхна при тези несправедливи обвинения. Той и хората му не бяха сторили нищо подобно, макар че можеха да го направят. — А после сте влезли в Стийлхейвън под претекст, че идвате с мир, и сте убили хора, които щяха да защитават този град. — Тълпата около тях закрещя в съгласие, някои настояваха за правосъдие, други направо за екзекуция.
— Какво казват? — попита Хагама.
Регулус не можеше да му отговори. Как да му каже, че ги обвиняват в престъпления, които не бяха извършили? Той ги беше довел тук. Той ги беше подложил на това.
— Инквизицията твърди, че сте изпратени тук като шпиони на елхарима Амон Туга. Че вашата мисия е да саботирате града отвътре и да нанесете възможно най-много поражения, за да отслабите защитите му.
Регулус искаше да нададе яростен рев, но беше окован и не можеше да стори нищо. Вероятно щяха да имат възможност да докажат невинността си. Регулус не беше научил много за обичаите на Безноктестите племена от баща си, но познаваше добре законите им. Те понякога следваха традицията за правосъдие чрез битка, но иначе господар или друг избран благородник защитаваше обвинената страна. Със сигурност щеше да последва някакво обсъждане на тези обвинения. Със сигурност някой щеше да бъде техен арбитър.
— Свидетелствата срещу вас са ясни. Шестима са мъртви, два пъти повече са ранени. Никой съюзник на Свободните държави не би направил това. Само враг, който се преструва на приятел.
— Какво казват? — настоя Хагама, този път по-силно от гласа на закачуления. Обзети от гняв, Аккула и Казул изреваха заедно с него. Регулус беше горд с непокорството им, но то само разгневи още повече тълпата, която се разкрещя, зави като кучета, започна да сипе обиди, които Регулус разбираше много добре.