Мъжът с робата вдигна пак ръце. Хагама, Казул и Аккула замлъкнаха, когато гласовете им прегракнаха от викове.
— Признание — каза той. Тази дума отекна в кръглата зала. — Вие, диваци, ще покажете ли поне малко чест и ще признаете ли престъпленията си?
— Изгорете ги — извика някой.
— Подложете ги на мъчения — изрева друг.
Мъжът с робата пак вдигна ръце, за да ги накара да замлъкнат. После се втренчи право в Регулус.
— Е, звяр, какво ще кажеш? Признаваш ли престъпленията си?
Регулус знаеше, че ако отрича, ще получи само подигравки. Те не се интересуваха от никакво „признание“. Те просто искаха кръв.
— Дойдох да се бия — каза той, силата на гласа му накара зрителите да утихнат. — Да защитавам този град заедно с неговите хора. Да спечеля слава и победа за вашата кралица. Нямам какво да признавам.
— Нямаш какво да признаваш? — попита мъжът с робата. — Тогава няма да искаме нищо от вас. Не ни трябва признание от животни.
Тълпата пак се разкрещя, тропаше с крака, шумът беше почти оглушителен. Това бе лудост. Регулус се опита да овладее гнева си, когато неговите воини изреваха непокорно.
— Сега искаме само присъда — изкрещя мъжът.
Регулус видя, че в една висока галерия се отваря врата и се появи втора закачулена фигура. Остана там сякаш цяла вечност, чакаше шумът да утихне, чакаше виковете на затани да секнат.
Когато най-сетне отново настана тишина, татуираният мъж вдигна глава и попита:
— Ще бъде ли произнесена присъдата?
Закачулената фигура мълчеше, подхранваше тишината. Регулус вече знаеше какъв е отговорът и просто се вгледа непокорно в нея.
— Смърт — изрече закачуленият мъж.
Този път бе ред на тълпата да зареве.
Тридесет и девет
Залата кипеше. Мъже крещяха от гняв. Воините от Екуун ревяха с цяло гърло. Това напомни на Нобул за отдавна отминали дни. Дни на бойното поле, когато беше облян в пот и кръв и опитваше да потуши страха си.
Той държеше веригата на единия затани. Влагаше всичките си сили, но все пак едва я удържаше. Беше толкова изморен и след случилото се с него през последните дни, сигурно щеше да я пусне, но знаеше, че не бива. Това бяха диваци от равнините на Екуун, бивши роби на аеслантите, калени в бойните ями от хората-зверове. Нобул беше доволен, че са оковани.
Зелените извлякоха затани от залата. Сега, след обявяването на присъдата, тя сякаш щеше да се взриви всеки миг. Килгар водеше, крещеше им да побързат и да държат здраво. Достатъчно бе само един от тези убийци да се освободи, за да настане истински ад.
Нобул беше виждал с очите си свирепостта на затани и тяхната смелост в битката при Портата на Бакхаус. Аеслантите бяха изпратили своите роби в първата атака — ударен отряд, за да отслабят авангарда на тевтонците. Те бяха страховити врагове и Нобул нямаше желание да се бие отново с тях. Тогава беше млад и здрав — жаден за кръв и слава. Сега усещаше бремето на годините, докато влачеше разярения воин към килията му, и въпреки целия си опит, не успяваше да обуздае страха.
Навремето, когато беше в разцвета си, той бе много изплашен, щом се изправи пред врага в долината Бакхаус. Сега този страх се завръщаше. Докато виковете отекваха по коридора, Нобул не си спомняше за победата. А как стои до стотици други момчета, някои треперещи, някои плачещи. Стиска чука толкова силно, сякаш никога няма да може да го пусне. Оглежда се, опитва да намери път за бягство, но път няма.
Никакви победи нямаше да изличат тези спомени. Нито хиляди потупвания по гърба, викове от благодарност и черпене в кръчмите. Годините бяха притъпили тези спомени, но ето че той отново се връщаше към онова, пред което някога се беше изправил.
Накрая успяха да вкарат затани в килията и да го оковат отново. Билгот плахо откачи нашийника от врата на воина и се отдръпнаха, докато останалите водеха другите. Бяха шестима, всички страховити. Един беше по-млад, а друг много стар, главата му беше бръсната и черната му плът бе на петна, но въпреки това изглеждаше опасен. Дори най-слабият от тези копелета беше по-силен от всеки от Зелените куртки.
Воините крещяха оглушително, докато ги оковаваха. Нобул стискаше късия си меч, нащрек за опасност, но се размина без схватка.
— Всички вън — извика Килгар.
Момчетата не се помайваха и буквално се скупчиха на вратата.
Нобул отстъпи, докато затани се мятаха на веригите си. Едва се сдържа да не побегне — макар че бяха оковани, те пак изглеждаха страховити. Знаеше, че са опасни врагове, но и горда раса. Въпреки яростта им той усети жалост към тях. Нещо му подсказваше, че това не е редно.