Тръгна да излиза последен от килията и улови погледа на един от воините. Този не крещеше от гняв, само го гледаше напрегнато. Черната му коса се спускаше по раменете, беше най-едрият и най-внушителният сред тях. Той беше говорил на тевтонски, за да възрази срещу обвиненията в залата на инквизицията. Той бе стоял гордо и непокорно, докато другарите му ревяха от ярост.
Нобул видя остър ум в зелените му очи. Озърна се към Килгар, който му направи знак да излиза, но не можеше да помръдне. Преди повече от десетилетие се беше изправил срещу тези воини, беше ги убивал, но сега не усещаше заплаха от този воин. Затани бяха техни врагове, само защото бяха роби на аеслантите. Говореше се, че след като извоювали свободата си, те се обърнали срещу старите си господари и ги победили в свирепа война. Вероятно вече дори не му бяха врагове. Вероятно не заслужаваха подобно бързо правосъдие. Със сигурност Инквизицията беше сбъркала по отношение на тези мъже.
— Съжалявам — каза Нобул, преди да се усети.
След миг воинът отвърна:
— Запази съжалението за себе си, студеноземецо. Нямаме нужда от него.
Когато водачът им заговори, останалите замлъкнаха.
— Хайде — извика Килгар нетърпеливо.
Нобул не помръдваше, макар да осъзнаваше колко дразнещо е това.
— Затвори вратата — каза той на Килгар, като все още се взираше в тъмнокожия воин.
— Ти откачи ли?
— Затвори вратата — повтори Нобул.
Без да продума, Килгар затръшна вратата на килията и я заключи.
Воинът го гледаше, зелените очи бяха неразгадаеми.
— Аз съм Нобул Джакс.
— Регулус от гортана. Принц на Екуун — каза воинът затани.
— Драго ми е, Регулус от гортана. И аз не съжалявам теб, но все пак съжалявам.
— Разбирам, Нобул Джакс. Но твоето съжаление няма да ни освободи от това място.
— Да, сигурно няма. Нищо не мога да направя.
Регулус посърна и Нобул изпита още по-голямо съчувствие към него.
— А дойдохме да се бием за вашата кралица — каза воинът. — Да я прославим. Да убием враговете ѝ. А сега ще ни изколят като добитък.
— Защо го направихте? Защо изминахте целия този път, за да убивате? Сигурно и на юг има достатъчно врагове за убиване.
— Да, в родината ни има достатъчно смърт. Но славата е тук, на север. Искахме да се сражаваме за града на нашия освободител.
— За крал Каел ли говориш? Той е мъртъв. — И някои от нас не бяха особено опечалени.
— Да, казаха ни. Все пак това е още една причина да защитаваме неговите наследници, нали?
Нобул не можеше да не се съгласи. И той щеше да стори същото съвсем скоро.
— Щеше да е хубаво да застана до вас на бойниците — каза той. Беше искрен — би искал шестимата затани да са до него, когато се изправи пред армията на хуртите. — Но явно това няма да се случи.
— Значи и ти си воин, Нобул Джакс? Но, разбира се, виждам го в поведението ти. В много битки ли си се сражавал?
— В достатъчно. Преди много време.
— Бил ли си се с моя народ?
Това го хвана неподготвен. Понечи да отрече, но нямаше смисъл да лъже.
— Да, бих се при Портата. Вие сте велики воини. Надявам се никога да не се изправям отново срещу такива.
Регулус като че ли оцени това.
— Ще ми се да се бях сражавал за свободата ни тогава, но бях още дете. Годините бяха срещу мен.
— Годините са срещу всички ни, по един или друг начин — каза Нобул с усмивка, сякаш просто убиваше времето в разговор със стар ветеран. — Важно е какво ще сториш с тях.
— Боя се, че не използвах моите много мъдро.
— Още не се знае.
— Прав си. Не бива да се живее със съжаления.
— Така е — каза Нобул. Макар че само Арлор знаеше колко съжаления бе събрал той през годините.
Воинът приклекна и облегна гръб на стената. Нобул се озърна към другите затани, те ги гледаха и мълчаха. Единият ги наблюдаваше от мрака, омразата в сините му очи беше очевидна.
Нобул се обърна към Регулус и клекна до него.
— Вие не заслужавате това.
Воинът затани се усмихна.
— Вероятно никой не получава каквото заслужава, Нобул Джакс. Всички сме осъдени от съдбата.
— Да, и трябва просто да правим каквото можем с това, което тя ни подхвърля.
— Така е. Но знай, че не тая омраза към теб.
— От това ми олеква малко — каза Нобул, макар че не беше много сигурен. — Желая ти късмет, Регулус от гортана.
— Късмет и на теб, студеноземецо.
Нобул почука два пъти по вратата на килията. Когато Килгар отвори, той не се сдържа и се обърна отново към окованите зад него воини.