Гелредида кимна и отстъпи бавно.
— Знаеш ли, мисля, че ти вярвам, Ниро. — Обърна се и огледа инструментите на масата. — Но разбираш, че трябва да се уверя. — Взе триона.
Когато приближи до него, Ниро пак се разпищя. Този път врещеше по-пискливо, сякаш грачеше птица.
Уейлиън притисна по-плътно длан към устата си, но без полза. Стаята се въртеше около него, ушите му звънтяха от писъците, сякаш ято гневни гарвани кълвяха мозъка му. Обърна се и трескаво задърпа дръжката на вратата, докато най-сетне успя да отвори. Затръшна я зад себе си и се запрепъва по коридора. Виковете спряха и Уейлиън усети как го залива облекчение точно преди да повърне отново.
Не знаеше колко дълго чака в тъмния коридор. От време на време долитаха писъци и стонове и той потрепваше сякаш от болка.
Надявай се на късмета си и се моли на Арлор да не си следващият в списъка ѝ.
Най-сетне вратата се отвори. Уейлиън опита да извърне очи от стаята, но не можа. От Ниро, когото помнеше, не беше останало много. Само обезобразена, вече притихнала в сенките плът.
За щастие Гелредида затвори бързо вратата и спря да попие окървавената си роба с един мръсен парцал. Добре, че се беше облякла в червено, както обикновено — така кръвта не личеше.
— Идвай — рече тя, сякаш досега беше кастрила рози, а не човешки крайници. — Трябва да идем веднага в двореца.
Докато вървяха през лабиринта от проходи, Уейлиън осъзна, че ръцете му треперят. Поне гаденето беше отминало. Сега само трябваше да се справи някак със спомените за ужасните мъчения.
О, и с факта, че размаза главата на един човек само със силата на волята си. Да не забравиш и това. Но едно по едно, нали, Грими?
Той пое дълбоко дъх, когато излязоха навън, което само по себе си беше подвиг, като се имаше предвид колко бързо вървеше Гелредида и колко малко дъх му беше останал, докато я следваше. Изпита облекчение от свежия въздух, който прочисти главата му, и макар че беше изпълнена с въпроси, вече беше в състояние да мисли.
— Господарке, не разбирам.
— Кое не разбираш? — попита тя.
— Последния път, когато помолихме архигосподарите да помогнат на града срещу хуртите, те отказаха. Как промениха решението си толкова бързо?
Гелредида се озърна към него и ако не беше сигурен в противното, той можеше да се закълне, че видя подобие на усмивка на лицето ѝ.
— Това, млади Уейлиън, дължим предимно на теб.
— Моля?
— Не ме карай да повтарям. Знаеш колко ме отегчава това.
— Разбира се, магистра. — Уейлиън се опитваше да я следва, докато тя се провираше през сгъстяващата се тълпа. — Но все пак не разбирам.
— Защо мислиш, че те изпращах на тези задачи? — попита тя.
— А… не знам.
— Милиус, билкарят — какво мислиш за него?
— Ами той здравата ме изплаши.
Гелредида се засмя.
— Да, сигурна съм. Все пак той е най-умелият отровител в града. И трябваше да се уверя, че знае съставките на една много специална отрова. Отрова, която беше използвана неотдавна в Кулата на Магистрите.
— Някой е бил отровен в кулата?
— Стига, Уейлиън. Не може да не си чул слуховете за смъртта на стария архигосподар Гилен? Според теб на кого правех аутопсия в подземията преди няколко дни?
Уейлиън си спомни, че когато пристигна в този град, чу такива слухове сред чираците. Архигосподарят Гилен беше наставник на Лусен Калвор. Калвор беше наследил поста му след внезапната му смърт.
— Да не намеквате, че архигосподарят Калвор е убил Гилен?
Гелредида поклати глава.
— Не, не го намеквам, Уейлиън, твърдя го. Онези глупаци в Залата на Огнището са твърде заслепени от чара и силите на Калвор, за да видят истината, но признаците са налице. Отровата, която е използвал, не оставя следи… почти. Те са видими само за онзи, който знае какво да търси. Само двама души в този град могат да създадат такава отрова. Аз и Милиус. Знаех, че ако идеш при него със списък с точните съставки, това ще го изплаши дотолкова, че ще се опита да те убие.
— Какво ще се опита? — Уейлиън спря насред крачка и се втренчи в господарката си. Тя и преди го беше излагала на опасност, но да си го признае просто така.
Гелредида също спря и го погледна.
— Стига, Уейлиън. Не бъди такова мрънкало. Не беше в истинска опасност. Ако Милиус бе успял да те отрови, със сигурност щях да открия противоотрова, преди да се споминеш.
Със сигурност?
Уейлиън поклати глава.
— Ами другите задачи? И тогава животът ми ли беше в опасност?
— Разбира се, че… не съвсем.
Много успокояващо.
— Кой е Джозая Клум?
Гелредида се озърна наляво-надясно, сякаш да провери дали някой не ги подслушва. Не ѝ пречеше да говори на обществено място, че Лусен Калвор е отровил ментора си, но това явно държеше да запази в тайна.