След като се увери, че никой не ги подслушва, тя се приближи до Уейлиън.
— Джозая Клум е незаконен син на Дренан Фолдс. Ако това се разчуе, ще е много смущаващо за архигосподаря.
— И вие сте го изнудвали? Заплашили сте да разкриете тайната му?
Магистрата го погледна, сякаш това бе най-глупавото нещо, което беше изричал някога — и то на фона на безброй други глупости.
— Разбира се, че не. Заплаших, че ще убия момчето. Е, ще тръгваме ли? — попита тя делово. — Имаме спешна работа.
След това отново се шмугна в тълпата. Уейлиън я следваше и мислеше за онова, което беше сторил. Той беше завел Джозая Клум при магистрата. Това правеше ли го съучастник? Дали Дренан Фолдс щеше да търси отмъщение? Тази вероятност изобщо не му се нравеше.
— Ами другите архигосподари? — попита той, докато търчеше до господарката си. — Как ги убедихте да си променят решението?
— Не съм. Заложих на това, че щом Калвор и Фолдс минат на моя страна, другите ще ги последват. Маргил и нещастно споминалият се Краби не ме разочароваха. Само за Ниро не бях сигурна и щом той показа истинското си лице, знаех, че сме победили.
— Но едва не ни убиха.
Гелредида изви вежда.
— Това не е същото като да са ни убили наистина, нали, Уейлиън?
Предполагаше, че не е.
През остатъка от пътя вървяха в мълчание. Дори когато минаваше през портата на Квартала на Короната, Гелредида не каза нищо. Зелените куртки отстъпиха настрани, сякаш очакваха появата ѝ. При двореца Скайхелм обаче нещата не бяха така прости.
Четирима от Стражата пазеха входа и копията им сияеха на зимното слънце.
— Искам да говоря с кралицата — каза Гелредида.
Един от рицарите погледна надолу към нея, после поклати глава.
— Аз пък искам сто златни монети и поне една нощ да се наспя — отвърна той. — Но тези дни никой не получава каквото иска, стара жено.
Гелредида се втренчи в него.
Уейлиън видя как рицарят отвърна на погледа ѝ иззад големия шлем. Тримата му другари се размърдаха смутено. По някаква причина никой от тях не посмя да каже на тази възрастна дама да се маха.
След сякаш цяла вечност първият отстъпи от пътя им.
— Добре тогава — рече той с леко писклив глас. — Влизайте.
Четиридесет и едно
Новините от бойното поле ставаха все по-лоши. Все повече жертви, все по-голяма нужда от подкрепления и провизии, с каквито те просто не разполагаха, още опожарени села, още изнасилени и избити хора. От Дрелдун до портите на Стийлхейвън се беше проточила диря от гробове и въпреки това жертвите на войниците на Свободните държави явно щяха да бъдат напразни.
Джанеса беше опустошена. Всеки убит, всеки гладуващ или умрял от студ или от болест тежеше на нейната съвест, защото тя не бе успяла да се договори с Лигата на Банкерите. И тя знаеше, че с всеки изминал ден шансовете ѝ да осигури оцеляването на града се изплъзват между пръстите ѝ.
Разбира се, течеше подготовка. Гарет и Одака бяха сторили много, военният им опит беше безценен в защитата на града. Опитаха се да съберат бойци сред бежанците, но като че ли намираха само немощни старци и готови да се бият, но неопитни момчета. Одака ѝ бе казал, че вероятно точно те ще умрат първи, когато хуртите обсадят града. Джанеса искаше да нареди тези мъже да се върнат при семействата си, но как би могла? Градът се нуждаеше от всички възможни защитници.
Стръв, така ги наричаше маршал Фарен. Джанеса не можеше да се накара да мисли за тях така. Можеше да мисли за тях само като за старци и за момчета, които щяха да умрат. Щяха да умрат, защото тя не бе успяла да сключи сделка с Азаи Дравос и да спаси града си.
Но нямаше смисъл от съжаления. Трябваше да продължи напред. Това би сторил баща ѝ. Всъщност крал Каел щеше да набие главата на Дравос на кол, за да я видят всички — да служи като предупреждение за онези, които биха се опитали да предадат Мастрагал. Джанеса не можеше да стигне чак дотам, но след онова, което Дравос ѝ стори, много се изкушаваше.
Дравос обаче вече го нямаше и държавните дела изискваха цялата ѝ енергия.
Въпреки огромната важност на тези дела, тронната зала беше почти празна. Канцлер Дуркет и Стражите стояха до нея, но голяма част от придворните бяха избягали. Маршал Фарен и генерал Хоуки, макар и неохотно, се бяха върнали на бойното поле. Баронеса Изабел Магрида и синът ѝ още се спотайваха из двореца, но рядко благоволяваха да дойдат в тронната зала. Поне тяхното отсъствие беше някакво облекчение за Джанеса.
След като приключи с делата за деня, тя със съжаление видя, че сенешал Роган се приближава към трона. Той се движеше като змия, сякаш се плъзгаше по пода, краката му бяха скрити под подгъва на провисналата роба.