Беше се втренчил в лицето ѝ, а смешните му мустачки потрепваха от гняв. Тя вдигна ръце да го отблъсне и той я разтресе. Тогава ръката ѝ се плъзна към колана му и тя напипа кесията. Беше пълна, закрепена само с една халка, съвсем лесно можеше да я отвори и да му вземе парите.
— Тя не знае къде е той — изви Шърл и пристъпи напред. — Никой от нас не знае.
Палиен не каза нищо; един от хората му удари Шърл в гърдите и дебелакът се строполи със стон.
— Фридрик няма да е доволен, ако ме изкормиш, нали? — каза Раг. — Сериозно ще загазиш.
— Не и ако е мъртъв — изръмжа Палиен. — А аз мисля, че е. Мисля, че ти си се погрижила за това. Наблюдавам те, момиченце. Прокрадваш се наоколо като шибана кръчмарска котка. Ти знаеш нещо.
— Не знам, не знам…
— Напротив, знаеш. — Така я разтърси, че зъбите ѝ изтракаха. — И ако не ми кажеш, няма да излезеш жива оттук. Никой няма да излезе жив.
— Добре, ще ти кажа — рече тя отчаяно. Палиен като че ли се успокои, доволен, че е постигнал своето.
— Така си и знаех — каза той с вълчата си усмивка.
— Но ще го кажа само на Бастиян.
Палиен поклати глава.
— Не, момиче, ще го кажеш на мен.
Тя успя да отскубне ризата си от хватката му. Запрепъва се назад и се облегна на един стол.
— Няма. — Взираше се в ястребовите очи на Палиен, опитваше се да се държи като хищник, а не като жертва. Не беше сигурна, че се получава. — Ще кажа или на Бастиян, или на никого.
— Ще кажеш на мен или…
— Или какво? Какво ще направи Бастиян, ако съм знаела нещо за Фридрик и ти не си ме оставил да му кажа? А?
— И как ще разбере?
Раг се озърна към групата здравеняци.
— Вярваш, че всички те ще си държат устите затворени, така ли?
Палиен се озърна към тях. Вгледа се във всеки от хората си, но скоро решителността му си отиде, заменена от арогантно вдигната вежда.
— Да вървим при Бастиян тогава. Сигурен съм, че ще иска да гледа, докато те режа на парчета.
Той даде знак на хората си, които подкараха Есен и Ярик към вратата. Шърл закуцука след тях. Двама от здравеняците погледнаха към Харкас, но не посмяха да го докоснат. Раг видя как въздъхнаха с облекчение, когато той послушно ги последва.
Тя не можеше да стори друго, освен да тръгне с тях. Отново беше изпаднала в безизходица. На улицата продължи да търси някакъв изход и се оглеждаше за тъмни алеи, в които да се шмугне, макар че част от нея бе решена да види какво ще стане.
Палиен ги поведе през Северната порта, нетърпелив да приключи с това. Докато го следваше, Раг осъзна, че няма никаква представа къде е скривалището на Бастиян, и колкото повече вървяха, толкова по-неспокойна ставаше. Когато стигнаха до средата на квартала, видя нещо, от което стомахът ѝ се преобърна.
Бронзова ограда опасваше широко пространство, в което се издигаше тъмен хълм. На върха на хълма имаше зловеща стара гробница. Раг веднага се досети какво е това — всички в Стийлхейвън знаеха за Параклиса на Таласъмите, с които от години плашеха малките деца. Говореше се, че наскоро са се надигнали пак. Тя не знаеше дали това е вярно, но мястото беше много страховито.
Тръгнаха по една уличка. В края ѝ двама мъже стояха на пост до стъпала, които се спускаха към нещо като канал, ако се съдеше по миризмата. С нарастващо удивление, Раг осъзна къде отиват.
Проходът се спускаше дълбоко под улицата и двама от хората на Палиен трябваше да вървят напред с факли. Раг осъзна, че са се насочили право към място под Параклиса на Таласъмите. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-гадно вонеше. Как изобщо някой можеше да стои тук, особено богат човек като Бастиян?
Накрая се озоваха в голяма кръгла зала с влажни стени, от тавана висяха коренища. Нямаше огън и беше студено, защото от някъде идваше течение.
Палиен спря насред залата. Не извика, само стоеше и чакаше, сякаш бе дръпнал звънче и всеки момент щеше да дотича слуга.
Но не беше слуга.
Хората на Бастиян бяха слаби, не здравеняци, каквито Палиен и Фридрик предпочитаха. Имаха изпити, хищни лица, тъмни дрехи и носеха всякакви ножове и секири.
Излязоха от сенките, сякаш изникнаха от мрака и той полепваше по тях, като че ли не искаше да ги пусне. Раг усети, че ръцете ѝ започват да треперят, и стисна юмруци, за да не изглежда страхливка.
Когато ги обградиха напълно, Бастиян излезе от тъмното. На тази слаба светлина той повече от всякога приличаше на мъртвец, сякаш току-що се беше изровил от пръстта. Раг с облекчение установи, че той гледа Палиен, черните му хлътнали очи като че ли можеха да убиват с поглед.
— Е? — рече Бастиян.
Раг видя, че от увереността на Палиен не е останала и следа; той вече гледаше като заек, а не като ястреб. Палиен прокара палец и показалец по мустаците си, преди да отговори: