— Фридрик го няма. Трябваше да се срещна с него днес, но той не се появи. Никой не го е виждал, а тази малка кучка не иска да ми каже нищо. — Посочи към Раг. — Знае нещо, но щяла да го каже само на теб.
Бастиян извърна за миг студените си очи към Раг с такова презрение, сякаш виждаше лайно на подметката си.
— Ще каже — рече той.
Настъпи тишина. Бастиян вече не гледаше към нея, но тя знаеше, че я чакат да заговори. Сега или никога. Беше време да хвърли заровете. Беше време да рискува живота си отново. Може би за последно.
— Фридрик го заловиха. Отведе го един от Дворцовата стража.
Палиен се обърна към нея.
— Какво? Къде е той?
Време е, Раг. Сега или никога.
Тя отстъпи назад, изкриви лице и се напъна да пусне няколко сълзи, сякаш животът ѝ зависеше от това. И така си беше.
— Моля ви, господин Бастиян — каза тя, както безброй нещастници се бяха обръщали към Фридрик точно преди да изгубят пръст или око. Посочи обвинително Палиен и извика: — Той го направи. Той предаде господин Фридрик на Стражата.
— Лъжеш, малка кучко — излая Палиен и направи крачка напред. Раг отстъпи и изпищя като ужасено малко момиченце. Не се наложи да се преструва много.
Преди Палиен да я докопа, до гърлото му се появи нож. Един от хората на Бастиян стоеше зад него. Палиен замръзна.
— Продължавай — каза Бастиян, но не изглеждаше много заинтригуван.
Раг знаеше, че някой ще умре в тази смрадлива яма — или тя, или Палиен.
— Аз го проследих. Видях го с Фридрик. Видях как подмамва Фридрик към капана и после видях как му плащат за това. — Посочи ококорена от страх кесията на Палиен, сякаш не тлъста кесия, а дебел паяк висеше на колана му.
Без да продума, Бастиян погледна към един от хората си. Той пристъпи напред и откачи кесията от колана на Палиен.
— Тя лъже, мамка му — каза Палиен. — Не виждаш ли? Тя е шибана лъжкиня.
В това време човекът на Бастиян изсипа съдържанието на кесията му в дланта си. Остави няколко монети да се изплъзнат през пръстите му, докато накрая намери каквото търсеше.
— Какво е това? — извика Палиен паникьосан, докато мъжът го подаваше на Бастиян. — Какво е?
Бастиян вдигна предмета, който засия на светлината на факлите като фар на скала.
— Малък медальон — каза той. — От стомана, с корона и кръстосани мечове. Дават ги само на Стражата на Скайхелм. Много рядък и струва доста на черния пазар. Но ти вече знаеш това, нали, Палиен?
— Не! Не е мой.
— Само това ли ти платиха, задето предаде Гилдията, или получи и злато?
— Не, кълна се. Не е мой. — В гласа му вече се усещаше страх.
— Тогава какво прави в твоята кесия?
— Ами… — Палиен се втренчи паникьосан в Бастиян. По бузата му се стичаше сълза. Извърна очи към Раг и в тях отново проблесна ястребът.
Само за миг.
Когато отвори уста да заговори и вероятно да уличи Раг, човекът на Бастиян прокара ножа си по гърлото му. Думите на Палиен потънаха в кръвта, която шурна от раната. Той падна на колене, като отчаяно, отчаяно притискаше раната с ръце.
Умира сякаш цяла вечност. Бастиян дори не остана да гледа.
Раг обаче остана, докато Палиен изпусна и последния си дъх.
Четиридесет и три
Не можеше да се каже колко стар е амфитеатърът. Каира предполагаше, че е по-стар от Храма на Есента, вероятно дори колкото самия Скайхелм. Той се издигаше в средата на Квартала на Короната, порутена каменна грамада. Стените му някога се бяха извисявали на сто стъпки, редовете седалки бяха побирали може би пет хиляди души, дошли да гледат зрелищата. Зрелища, които със сигурност бяха включвали кръв и смърт, за радост на тълпата. Такова щеше да е и днешното.
Каира обходи амфитеатъра от горе до долу. Голяма част от стените бяха срутени. Мястото все още беше непристъпно отвън, макар че тунелите под арената сега зееха под зимното слънце. Нямаше и следа от капан. Нямаше следа от убиец — или убийци — спотаен в засада, за да чака кралицата. Мястото изглеждаше съвсем тихо и спокойно. Но нямаше да остане такова задълго. Скоро на ешафода, построен специално за случая, щеше да се проведе екзекуция.
Каира бе чула за затани, разбира се, и колко свирепи са в битка. Бяха ѝ казали за престъпленията, които тези воини бяха извършили. Но не виждаше логика. От всичко, което бе научила за тях, излизаше, че са доблестни воини. Защо ще влизат в града под предлог, че са приятели, и ще жертват живота си, само за да избият неколцина наемници? Беше глупаво просто да ги екзекутират. Но не тя решаваше. Тя имаше една-едничка цел — да защити кралицата.
Последна обиколка на амфитеатъра, само за да се увери, че останалите от Стражата и Зелените куртки са по местата си. Тя я доведе до дървото, което растеше в центъра на арената. Тук, където навремето гладиатори се бяха били до смърт, сега се издигаше оголял ясен. Струваше ѝ се символично, че е израснало тук, където мнозина бяха умрели. Докосна кората и усети грубата ѝ повърхност. Преди да се извърне, пръстите ѝ напипаха нещо — в ствола бяха забити два пирона, а под тях някой беше издълбал символ. Изглеждаше направен наскоро, но не ѝ говореше нищо. Вероятно беше на чужд език или послание от млад любовник, което единствено любимата му може да разбере.