То падна и се загърчи на земята, бълвайки бялата си кръв. Регулус и воините му отстъпиха назад, когато бронираните студеноземци се хвърлиха да насекат поваленото чудовище.
Регулус се обърна към сгърченото тяло на Леандран и видя, че Аккула вече е клекнал до него. Младият затани вдигна поглед при приближаването му.
— Той вече пое по пътя си към звездите.
Тръпката от победата отстъпи, когато Регулус се вгледа в стария воин. Леандран беше негов учител от много години и сърцето на Регулус се свиваше от загубата. Нямаше печал обаче, нямаше сълзи. Леандран се беше бил храбро и посрещна смъртта както подобава на гортана — в битка. Това беше достоен край.
Щом трясъкът от ударите на мечовете затихна и звярът беше унищожен, се чу глас:
— Какво правите? На оръжие! Хванете тези престъпници!
Регулус вдигна глава и видя познатата закачулена фигура. Роган, така се бе нарекъл, сочеше обвинително с пръст към затани.
— Готови — нареди Регулус и воините му се наредиха до него. Очите на Джанто горяха, жаждата му за насилие не беше задоволена.
Един от воините в бронзова броня с големи крила на шлема пристъпи напред.
— Тези мъже ни помогнаха да победим враг, който щеше да избие всички ни, сенешале. Не вярвам, че искаш да ги оковеш отново?
— Те са опасни. Убийци — каза Роган. — Настоявам да…
— Настояваш? — рече воинът. — Ти настояваш?
Регулус видя как другите мъже с бронзови брони се приближиха до водача си, готови за още една битка.
— Мисля, че те доказаха лоялността си — каза глас зад него.
Регулус видя, че е заговорил Нобул Джакс. Харесваше този човек. Беше сигурен, че е толкова достоен, колкото говореше и името му.
— Това не доказва нищо. Тези създания са опасни врагове на Свободните държави — каза Роган. — Те бяха осъдени.
— Те доказаха на чия страна са — отвърна Нобул. — Виж. — И посочи поваленото чудовище.
Точно в този миг върхът на амфитеатъра избухна в дъжд от камъни.
Четиридесет и шест
Мерик я влачеше по изтърканите каменни стъпала, а Джанеса се бе вкопчила здраво в ръката му. Излязоха на друга платформа. Половината стена се беше срутила и тя виждаше града си, но той все едно беше на хиляди левги оттук — нямаше път надолу, от земята ги деляха стотина стъпки.
— Трябва да се върнем — каза Джанеса.
Мерик дишаше тежко, огледа се с широко отворени очи. Знаеше, че са в капан.
— Права си.
Тръгнаха надолу по стълбите, но внезапно спряха, защото видяха, че някой се изкачва. Когато Джанеса срещна погледа на студените като камък очи, сърцето ѝ се вледени. В този човек нямаше и капка топлина, само студът на смъртта.
— Достатъчно ме разигравахте — каза Бащата на убийците тихо и смразяващо. — Но вече се свърши.
— Не се приближавай — каза Мерик и застана пред Джанеса. Бащата на убийците се усмихна, но съвсем безрадостно.
— Ти нямаш оръжие. Не можеш да сториш друго, освен да умреш.
Мерик отстъпи от стареца и меча в ръката му, от който по камъка капеше кръв. Сърцето на Джанеса подскочи, когато си спомни как Одака се бе сражавал с Бащата на убийците, за да им даде възможност да избягат. Тази кръв вероятно беше негова.
— Сигурно няма да искаш да се биеш с невъоръжен човек? — попита с надежда Мерик.
Усмивката на стареца изчезна така бързо, както се бе появила. Той вдигна меча си и Джанеса стаи дъх.
Нещо изтрополи по стъпалата и Бащата на убийците се обърна към младия мъж, появил се зад него, със зачервено лице и раздърпана роба. Джанеса го позна, той беше чиракът на магистрата. Момчето се втурна между Мерик и Бащата на убийците.
— Какво правиш, момче? — попита Мерик.
— Довери ми се — отвърна чиракът и пое дълбоко дъх.
После така изкрещя към възрастния мъж, сякаш можеше да го отвее от платформата.
Нищо не се случи.
Бащата на убийците изкриви лице от ярост. Пристъпи напред и вдигна меча си.
— Разкарай се от пътя ми — изкрещя Мерик и избута момчето настрани. Върхът на меча на убиеца го удари в нагръдника и разпори металната плоча като пергамент.
Джанеса гледаше с ужас как Мерик залита настрани, притиснал с ръце гърдите си, челото му беше сгърчено от болка. Той явно се опитваше да се задържи на крака, но в тях не беше останала никаква сила.
Лицето на момчето се изкриви от страх и смайване.
Бащата на убийците не им обръщаше внимание, беше се втренчил в Джанеса.
— Ще продължаваме ли? — попита той, сякаш я канеше на танц.
Беше очевидно, че никой няма да ѝ се притече на помощ. От арената се чуваше рев и звън на оръжия. Останалите от Стражата бяха твърде заети, за да могат да я спасят сега. Демоничното създание, издигнало се в амфитеатъра, беше само за отвличане на вниманието от истинската заплаха. Джанеса неволно се възхити на този хитър ход.