Той отвори очи при допира ѝ.
— Това не го очаквах — успя да изрече, от устните му се стече струйка кръв.
— Не говори — каза Джанеса, преди да извика за помощ. Чиракът помагаше на магистра Гелредида да се изправи и Джанеса я погледна умолително.
Старицата само поклати глава и погледна Мерик.
— Нищо не може да се направи — рече тя и се обърна да си тръгне.
Джанеса се обърна към Мерик. Очите му вече губеха блясъка си, клепачите натежаваха и той едва ги държеше отворени.
— Ти извърши велико дело, Райдър. Саможертвата ти няма да бъде забравена.
Тогава Гелредида се обърна и погледна с любопитство умиращия.
— Райдър ли каза?
— Да — отвърна Джанеса. — Мерик Райдър.
— Отмести се — нареди старицата и коленичи до Мерик.
Джанеса се изправи и видя как Гелредида внимателно сваля алените ръкавици от ръцете си. Плътта под тях беше черна, а вените изпъкваха в страховита паяжина.
— Уейлиън, помогни — каза Гелредида и започна да разкопчава нагръдника на Мерик.
Момчето се подчини и още щом свалиха бронята му, магистрата положи страховитите си ръце върху раната. Започна да припява тихо, призоваваше онези сили, които магьосниците насочваха, за да вършат делата си.
В това време по стълбите изтрополиха рицари в брони, търсеха кралицата. Опитаха се да я отведат, но тя беше сигурна, че опасността е преминала, и искаше да види как старата вещица ще си свърши работата.
След няколко мига очите на Мерик се отвориха, а Гелредида се отпусна назад и изпъна с пукане гърба си.
— Ще оживее — рече тя. — Уейлиън, ако обичаш. — Чиракът веднага ѝ помогна да се изправи.
— Благодаря ти — каза Джанеса, когато старицата мина покрай нея.
— Не ми благодари още — отвърна Гелредида с мрачно изражение. — Това е само началото.
Четиридесет и седем
Нобул ги гледаше как пируват. Само той и петимата затани стояха в двора. Те бяха зверове, гиганти, свирепи и диви. Беше се бил с тях, беше ги убивал, но преди много време. Тогава беше изплашен до смърт, но когато боят започне, забравяш за страха си. Сега обаче нямаше с кого да се бие — тези мъже му бяха доказали лоялността си. Сега му оставаше само да ги гледа и не беше сигурен дали да се плаши, или не.
Водачът им Регулус му беше предложил кръвен дълг. Разбира се, Нобул отказа. Нямаше никакво право над техния живот. Тези мъже не му дължаха нищо. Все пак поискаха да останат до него, вероятно защото той единствен бе показал някакво състрадание към тях. Ако това, че ги призова да се бият с родено от магия чудовище, можеше да се нарече „състрадание“.
Останалите от Зелените куртки още бяха в амфитеатъра и разчистваха пораженията. Нобул бе благодарен, че не се налага да се занимава с това; беше се нагледал за цял живот на последиците от делата на магьосници. Колкото по-малко вземане-даване имаше с тях, толкова по-добре.
Не че това, което му предстоеше, беше по-приятно: какво щеше да прави с петима воини затани, по дяволите?
Регулус се надигна, избърса устата си с ръка, обърна се и погледна решително Нобул. Но затани винаги изглеждаха решителни, винаги изглеждаха яростни.
Регулус тръгна през двора към него. Вървеше с уверена грация, на която Нобул се възхити. Не си беше давал сметка колко впечатляващи са тези хора, особено когато не се биеш с тях при Портата на Бакхаус. Тогава нямаш време да се възхищаваш на подобни неща, защото се опитваш да останеш жив.
— Трябва да поговорим, Нобул Джакс — каза воинът затани.
— Да поговорим — отвърна той.
— Аз те харесвам, Нобул Джакс. Ти говори направо. Също като гортана.
— Благодаря.
— Аз и моите воини много говорихме, след като ти ни освободи. И решихме да напуснем това място, ако не получим сигурни гаранции.
— Да напуснете? След всичко, през което сте преминали, за да стигнете тук и да се биете за този град?
— Точно заради премеждията ни стигнахме до това решение. С нас се отнесоха дори по-зле, отколкото с животни — като с врагове, — а ние дойдохме само за да предложим верността си. За да останем и да се бием за този град, трябва да се направят отстъпки.
— Аз нямам власт да…
— Ако не ни осигурите каквото искаме, ще си отидем. Ако ни принудите да останем, ще се бием с вас.
Нобул преглътна тежко.
— Какво искате?
— Първо, идваме отдалече. Наложи се да оставим броните си преди пътуването. Ако ще се бием на вашите крепостни стени и ще защитаваме народа ви, ще ни трябват брони — брони на затани, изработени от майстор.
Усмивка се разля по лицето на Нобул. Беше изоставил ковачницата си преди месеци, но ръцете му още копнееха за чука. Едва ли в целия град имаше друг, който знаеше как изглеждат броните на затани и можеше да ги изкове така майсторски като него.