— Аз мога да го направя — отвърна уверено.
Регулус кимна с благодарност.
— Второто ни искане е по-важно. Изгубихме свой брат. Воин от нашето племе. Трябва да получим възмездие за това.
— Добре. Не знам колко злато е останало в хазната, но…
— Не, не ме разбра. Не искаме безполезните ви монети. Искаме живот за живот. Ако искаш, жертва го наречи.
Нобул усети как космите по тила му настръхват. Зададе въпроса, макар че вече знаеше отговора:
— Имаш предвид коза или овца?
— Не.
Разбира се, че „не“. Все едно някога е било толкова лесно.
— Няма как да стане това. Ние не предлагаме хора за жертвоприношения. При нас не се прави така.
— Разбирам, Нобул Джакс. Вие не уважавате боговете и мъртвите си като нас. Това няма значение. Тогава ще си тръгнем. — Той положи голямата си тъмна длан на рамото на Нобул. — Но се питам дали ще ни направиш една последна услуга. Трябва да изпратим своя брат към звездите. — Посочи тялото на затани, което бяха покрили с платно. — Ще имаме нужда от клада.
— Ще видя какво мога да сторя — отвърна Нобул.
Регулус се върна при воините си.
Нобул продължи да ги гледа, докато слънцето залязваше. Въздухът застудя, но той реши да не забелязва това. Очакваха го много студени нощи, трябваше да свиква.
Килгар и останалите момчета се върнаха точно преди мръкване и сержантът се приближи до него.
— Как се държаха? — попита той.
Нобул сви рамене.
— Ами като сега.
— Сенешалът вдигна страшна врява. Казва на всеки, готов да го слуша, че трябва да бъдат убити.
— А някой слушаше ли го?
Килгар се усмихна лукаво.
— За щастие, не. Лорд-маршалът и Върховният командир се съгласиха, че ще имаме нужда от тях. Когато хуртите дойдат, ще ги очаква много неприятна изненада.
— Да — отвърна Нобул смръщен. — Не съм сигурен как да ти го кажа, но те няма да останат за веселбата.
— Как така?
— Решили са, че им е достатъчно. Честно да ти призная, не ги виня след начина, по който се отнесоха с тях.
Килгар прокле под нос.
— Няма ли някакъв начин да променим решението им?
— Да, има. Те искат човешка жертва заради смъртта на онзи мъж там. — Посочи към покрития труп.
— Какво искат?
— Така казаха — сви рамене Нобул.
— Не можем, мамка му!
— И аз така си помислих. Те ще си тръгнат, щом се сбогуват с мъртвия. Предполагам, че няма проблем да издигнем клада?
Килгар кимна, макар че не изглеждаше сигурен.
— Това е най-малкото, което можем да направим. Погрижи се.
Най-малкото, което могат да направят.
Наистина ли? Тогава какво още можеха да направят?
Не, едва ли. Жертвоприношението беше прекалено. Не че Нобул би имал нещо против. Сещаше се за един конкретен кандидат, когото би предложил с радост, но нямаше начин.
Дали?
Момчетата натрупаха клада от факли; в склада имаха много дърва. После отстъпиха назад и загледаха ритуала на затани, които ръмжаха на непознатия си език, ревяха страховито и деряха плътта си с нокти. След това Регулус взе факла и запали кладата. Воините мълчаха и се взираха в небето.
Нобул нямаше представа какво си мислят, че има там горе, но явно беше важно за тях. Осъзна, че се възхищава на затани — на тяхното благородство, на лоялността им. Те биха се сражавали за братята си до смърт, а това рядко се срещаше.
След няколко дни той щеше да е на върха на стената и щеше да гледа как диваците прииждат да разрушат града. Колко от другарите му биха дали живота си, за да го спасят? Тези затани знаеха какво е кураж, знаеха какво е братство. Лудост беше да ги пуснат да си отидат, когато можеха да се бият на тяхна страна.
Докато огънят пламтеше в двора на казармата, Нобул тръгна към килиите. Съвсем бяха забравили за затворника там и когато завъртя ключа и отвори вратата, почти очакваше да не го завари вътре.
— О, Нобул — каза Фридрик с усмивка. — Отдавна не сме се виждали. Липсваше ми.
Нобул отключи оковите, които го задържаха за стената.
— Къде отиваме? — попита Фридрик. Звучеше радостен, сякаш щяха да обиколят пазара. — Не мисля, че съм в най-добрия си вид. Дано не е нещо важно.
Фридрик потрепна, когато Нобул го сграбчи и го повлече навън.
— Нали знаеш, че предложението ми е още в сила — каза той. — Пусни ме и ще получиш каквото искаш. — Нобул не отговори и Фридрик доби престорено сериозен вид. — Виж, наистина съжалявам за твоето момче, наистина. Ако можех да ти го върна, щях. Но все трябва да искаш още нещо.
Нобул спря в коридора.
Фридрик изобщо не съжаляваше. Той не съжаляваше за нищо.