Нобул го погледна в очите.
— Кажи ми къде е Гилдията, къде са партньорите ти и ще живееш.
Фридрик отвърна на погледа му. Явно се опитваше да запази печалното изражение, но смръщването се превърна в усмивка, а после и в смях.
— Това няма да стане — каза Фридрик. — Но ще ти кажа какво ще стане — ако не ме изведеш оттук, ще свършиш отново с торба на главата. И този път ще е още по-зле. Тогава ти дадохме шанс да се биеш. Следващия път ще нахраниш животните, мръвка по мръвка.
— Ти ще си пръв — каза Нобул, преди да го повлече по стълбите и на двора.
Огънят на погребалната клада се беше издигнал високо, почти на нивото на покрива на казармите. Затани още го гледаха мълчаливо, а Килгар и момчетата стояха встрани.
Нобул спря за миг и се вгледа в пламъците. Усети, че Фридрик го дърпа и пита какво става, но не му обърна внимание. Това беше. Тук щеше да се промени всичко. Тук той щеше да се лиши и от последната капка човечност.
Това е най-подходящото място за онова, което смяташ да сториш. Човечността е бреме за слабите.
Фридрик се бореше, докато Нобул го влачеше през двора. Вероятно се страхуваше от пламъците или се досещаше какво го очаква.
— Чакай — извика той. — Чакай, мамка му.
Нобул го запрати на земята пред затани.
— Ето ви проклетата жертва. Ще получите останалото при първа възможност.
Регулус кимна в благодарност, а Нобул отстъпи назад, далеч от яростните воини, които вече обграждаха Фридрик.
— Какво става? — извика Килгар.
Нобул вдигна ръка и избута сержанта назад.
— Взех решение. Те ще получат своето жертвоприношение. Опитай се да ги спреш, ако искаш.
Килгар само се взираше в тях, но не направи опит да се намеси.
Фридрик беше на колене и се взираше в огромните убийци. Цялата му арогантност, цялата самоувереност бяха изчезнали.
— Нобул — изкрещя той, гласът му пресекна от страх. — Промених си решението. Ще говоря. Става ли? Ти победи, мамка му, кажи им да се махнат.
Твърде късно. Твърде, твърде късно.
Регулус вдигна глава и изрева към звездите. Последва го хор от рева на другите затани, които се хвърлиха към жертвата си. Фридрик започна да пищи.
Пищя до края.
Четиридесет и осем
Мерик се взираше в тавана и проследяваше с пръст дългия два инча белег точно под лявото си зърно. Когато вещицата сложи ръце върху него, той почувства как животът се влива обратно в тялото му. Това беше най-ужасното нещо, което бе изпитвал някога. Сякаш усукваха и разкъсваха душата му, докато я извличаха обратно от някакво мрачно и студено място. Сега, докато лежеше тук, умът му бе измъчван от спомена.
Той щеше да умре на онази арена. Щеше да стане герой, почитан от народа като спасител на кралицата. Може би дори щяха да му издигнат статуя.
Не и сега обаче. Сега той беше само поредната жертва. Още един безименен слуга на Короната, който е бил ранен, докато е изпълнявал дълга си.
Все пак беше по-добре от смъртта, така че не биваше да се оплаква.
Вратата се отвори. Мерик предположи, че някой идва да провери как е, вероятно да му донесе храна или вода. Държаха се с него като с инвалид, макар че раната вече почти не го болеше. Не че имаше нещо против; лесно щеше да свикне с подобно отношение; да чака да го обслужват. Някой дори идваше да изхвърли нощното му гърне, а това бе привилегия, от която не бързаше да се отказва.
Озърна се през стаята и осъзна, че последното, което посетителят му ще направи, е да изхвърли лайната му.
Таник Райдър затвори вратата след себе си. Погледна Мерик, преценяваше го, търсеше недостатъците му, както винаги. Този път обаче в очите му имаше още нещо. Дали състрадание? Или загриженост?
Не ставай глупак. Таник Райдър не знае какво е състрадание. И по-скоро би се разтревожил за коня си, отколкото за теб.
Въпреки негодуванието си към него, Мерик все пак седна в леглото и свали крака на пода. Не само защото не искаше баща му да го гледа как лежи слаб и уязвим, но и защото усещаше нужда да стане и да му покаже уважение. Мразеше се за това.
— Не ставай — каза Таник. — Трябва да си почиваш, за да се възстановиш.
— Добре съм — отвърна Мерик и се изправи. Изненада се колко лесно му се удаде това. Усети само леко опъване в раната.
Останаха така за миг и за първи път на Мерик му се стори, че баща му е смутен, като че ли не знаеше какво да каже. Таник само въздъхна и огледа сина си от глава до пети.
Мерик също не знаеше какво да каже. Последния път, когато разговаряха, баща му го накара да се чувства пълен глупак. После хвърли едно от бойните си кучета срещу него. Не се радваха на особено добри отношения.