— Казват, че си показал голяма смелост — рече накрая Таник. — Казват, че си спасил живота на кралицата. Някои казват дори, че трябва да ти дадат земи и титла заради смелостта ти.
— Много приказват, нали? — отвърна Мерик, но трябваше да признае, че идеята за земи и титла му харесваше.
— Виж… — Таник гледаше към пода, в стените и навсякъде другаде, но не и към сина си. — Опитвам се да кажа, че… се справи добре. Аз съм… гордея се с теб.
Гордее се с него? Таник Райдър се гордееше с него? Мерик впрегна цялата сила на волята си, за да не погледне към прозореца и да се увери, че отвън не прелитат прасета.
— Доволен съм, че фактът, че едва не умрях, най-сетне те изпълни с гордост. Ако знаех, че е толкова лесно, още преди години щях да се хвърля от някой шибан мост.
Таник стисна юмруци и челюстта му се стегна, когато изскърца със зъби. Пое дълбоко дъх, преди да заговори отново:
— Това не е лесно за мен, Мерик. Знам, че може да съм бил несправедлив към теб…
— Не — отвърна Мерик. — Беше прав за мен от самото начало — аз съм безполезно, кекаво, мързеливо и егоистично копеле. Такъв съм. Винаги съм бил такъв и на кого трябва да благодаря за това?
— Трябваше да изпълня дълга си. Трябваше да се погрижа за по-важни неща. По-важни от мен, от теб…
— От майка ми?
Мерик видя проблясък на чувство в очите на Таник, когато спомена жена му. За миг изпита вина, задето я използва като оръжие, за да прониже баща си, но старото копеле си го заслужаваше.
Явно споменът за нея причиняваше болка на Таник. Той я беше изгубил. Беше на стотици левги от нея, когато тя умря. Мерик винаги го бе смятал за студено, безчувствено копеле, но като го гледаше сега, започваше да се съмнява в това.
— Съжалявам — каза той. — Не биваше да говоря за нея.
— Не, прав си. — Гласът на Таник беше омекнал. Беше станал почти нежен. Мерик никога не го беше чувал да говори така. Това го караше да прилича почти на човек. — Сгреших пред нея, сгреших и пред теб. Вече го знам. Но дойдох да се реванширам.
Мерик поклати глава.
— Да се реваншираш? Какво ще направиш, ще ми върнеш детството?
— Не — каза Таник. Силата и властността се бяха завърнали в гласа му. Мигът на печал беше отминал. — Давам ти възможност да се присъединиш към мен. В Драконовата стража има място за теб. Място до мен, ако го искаш.
— Място до теб? И какво в тази забравена от Арлор страна те кара да мислиш, че искам да застана до теб?
Таник поклати глава.
— Разбирам какво чувстваш към мен. Разбирам, че между нас трябва да се изградят много мостове. Но аз се опитвам.
Мерик гледаше баща си. Той наистина се опитваше. Сигурно му бе коствало много дори да дойде да го види. Това ли беше неговият начин да се извини за стореното? Трябваше ли Мерик да отхвърли този шанс за помирение просто така?
— Ще си помисля — каза той.
— Добре. Само за това те моля. Аз ще… се гордея, ако бъдеш до мен.
След това лорд-маршалът се обърна и го остави сам.
Мерик се взира дълго след баща си, просто стоеше насред стаята и мислеше за случилото се току-що. Когато вярваше, че баща му е мъртъв, беше готов на всичко, само за да го види отново, да може да застане до него, да чуе, че Таник Райдър се гордее с него.
Сега, когато това се случи, се питаше дали изобщо има значение.
През последните дни беше преминал през истински ад и едва не умря. А сега баща му благоволяваше да го посети и да му предложи място в Драконовата стража, да го нарича свой другар. Това не беше същото като да го смята за свой син. Но какво друго бе очаквал? Таник Райдър никога не се поддаваше на чувствата си, дори преди да изостави семейството си. Те никога нямаше да се прегърнат топло, никога нямаше да говорят цяла нощ и да пият вино.
Мерик навлече ризата и обу ботушите си. Когато отвори вратата на стаята, усети вечерния студ. Вдиша го, доволен, че е жив. Черната сянка на смъртта още играеше в ума му, но той опитваше да я прогонва. Нямаше смисъл от самосъжаления. Господарят на Враните докопва всекиго рано или късно, без значение дали се страхуваш от него, или не.
Каира беше там, където знаеше, че ще я намери, и лъскаше бронята си. Мечът и брусът лежаха до нея в очакване на вниманието ѝ. Мерик изчака малко, преди да каже нещо. При последния им разговор тя хубаво го напердаши. Със сигурност сега щеше да е по-благоразположена към него, след като беше спасил кралицата, нали?
— Там ли ще стърчиш цял ден? — попита тя, без да вдига поглед от нагръдника.
— Не възнамерявах — отвърна Мерик и седна срещу нея.
Погледа я още малко, чудеше се дали ще му каже още нещо, дали ще спомене храбростта му. Мълчанието се проточи.
— Как е кралицата? — попита той накрая.