Тя реши да е в градините, за да може той да е близо до нея, поне духът му. Кой щеше да я съветва сега? Канцлерът Дуркет? Той едва ли имаше мнение за нещо друго, освен какво да яде на вечеря. Сенешал Роган? Колкото повече научаваше за него Джанеса, толкова по-малко му вярваше.
Докато жрецът на Арлор нареждаше молитвите си, Джанеса се взираше в тялото на Одака. Той беше дал живота си за нея, като много други на арената. Още колко хора щяха да умрат през идните дни? Още колко от тях щяха да загинат заради нея? Тя трябваше да е достойна за тази саможертва, трябваше да е силна.
Със сигурност беше доказала вече силата си, когато взе счупения меч и довърши Господаря на убийците. Дали беше достатъчно?
Определено беше на прав път — двама от враговете ѝ бяха мъртви от нейната ръка. Само преди дни не беше и сънувала подобно нещо, но сега сякаш копнееше да се изправи пред враговете си, ръката ѝ жадуваше да стисне Хелсбайн и да го завърти в истинска битка. След няколко дни може би щеше да има тази възможност.
Докато слушаше думите на жреца, отпусна ръка на корема си. Още колко дълго щеше да успява да скрие, че носи дете? Дали изобщо да го прави? И как щеше да поведе хората си в битка, как щеше да се изложи на опасност, когато в нея растеше живот?
Нямаше смисъл да мисли за това сега. Ако Амон Туга разбиеше стените на Стийлхейвън, и бездруго нямаше да има значение. Тя щеше да умре.
Жрецът беше приключил. Стоеше със сведена глава и я чакаше. Трябваше ли да каже нещо? Каква полза от думи сега? Одака нямаше да ги чуе. Той сигурно знаеше колко е важен за нея. Тя съжаляваше само, че не бе успяла да му благодари за саможертвата.
— Ваше Величество — извика някой зад нея.
Обърна се и видя млад мъж с ливрея на дворцов слуга, който тичаше към нея през градините. Каира веднага се изпречи на пътя му. След случилото се на арената тя бе станала още по-зорка и бдителна.
Младежът падна на коляно на няколко крачки от Джанеса.
— Говори — каза тя, подразнена, че прекъсват погребението на Одака.
— Моля да ме извините, Ваше Величество — рече той и се изправи, — но ви викат в Залата на Войната. Армиите се върнаха от фронта. Херцог Банън Логар е тук.
— Добре — отвърна Джанеса. — Кажи им, че идвам.
Тя погледна към Одака, който лежеше в гроба. Искаше ѝ се да остане, докато го заровят, но явно нямаше време. Все пак точно той би я разбрал.
— Довиждане, приятелю — прошепна Джанеса, после тръгна с Каира към двореца.
Не се преоблече за срещата. Беше с обикновена рокля и поръбено с кожи наметало. Вероятно нещо по-царствено щеше да е по-подходящо, но тя не искаше да кара генералите ѝ да я чакат.
Каира отвори вратата на Залата на Войната, после отстъпи встрани, за да пропусне Джанеса. Четиримата мъже вътре се изправиха. Бяха седели около обкованата с желязо дъбова маса в мълчание и очакваха появата ѝ, за да чуе новините и съветите им и да реши какво да предприемат.
Наметалото внезапно натежа на раменете на Джанеса. Усети гадене, но го потисна. Беше силна, щеше да се справи.
— Господа — рече тя и стисна облегалката на стола си. Четиримата се поклониха.
От едната страна на масата стояха генерал Хоуки и маршал Фарен от Рицарите на Кръвта. Изглеждаха по-изморени и измъчени, отколкото при последната им среща. Сигурно бяха преживели много битки през последните дни. Хоуки приличаше на старец в тежката си броня, брадата му беше мръсна и разрошена.
От другата страна стоеше лорд-маршал Райдър с бронзовата си броня. До него имаше висок мъж с широки рамене и ярост в очите. Сигурно беше херцог Банън Логар от Валдор. Той беше на годините на Хоуки и бялата му броня беше много очукана, но изглеждаше готов да се впусне в битка на мига. Докато го гледаше, Джанеса си помисли, че не прилича на сина си, покойния лорд Рейлан Логар, но когато старецът се усмихна, семейната прилика стана очевидна.
— Херцог Логар, Ваше Величество — представи го лорд-маршал Райдър. Джанеса кимна и херцогът отвърна.
— Радвам се най-после да се запознаем, милорд — каза тя. — Много съм слушала за смелостта ви. Явно това е черта, която сте предали на сина си.
Мъка прекоси лицето на Банън.
— Благодаря ви, Ваше Величество. Знам, че той много ви ценеше.
Джанеса не беше сигурна доколко е вярно това, но прие комплимента с усмивка.
— Ще започваме ли? — попита тя и посочи към столовете. Когато се настани, четиримата мъже също заеха местата си около масата.
Настъпи тишина, преди Джанеса да осъзнае, че тя трябва да води срещата. Това беше нейният военен съвет и щяха да говорят само по нейно нареждане.