Татуировките бяха за курвите и моряците, или поне Мерик винаги бе смятал така. Явно се беше объркал, защото татуировки имаше и в Драконовата стража. Здравенякът зад него човъркаше рамото му от цяла вечност и Мерик отдавна бе започнал да се поти от болка. Отначало не беше чак толкова зле и той си помисли, че ще издържи без проблем, но болката се засили така, че той напрягаше всеки проклет мускул в тялото си.
Стискай — каза си, — няма да продължи вечно. Странно колко бавно минаваше времето, когато си в постоянна, шибана агония.
— Готово — рече онзи и избърса кръвта от рамото му с парцал.
— Благодаря — отвърна Мерик, като преглътна онова, което наистина искаше да каже. Рамото му гореше като подпалено.
Таник пристъпи напред, държеше огромния си меч, а шлемът покриваше почти цялото му лице.
— Стани — нареди строго и властно.
Мерик се изправи и се постара да не показва болката си. Той ставаше част от орден, който не знаеше какво е болка и страх. Не беше време за скимтене.
— Ти вече носиш белега — каза Таник. — А имаш ли воля да служиш?
Мерик беше упражнил церемонията и знаеше думите. Дали вярваше в тях, това беше друг въпрос.
— Имам волята да служа — отвърна той. — И куражът.
— Докажи го — каза Таник и му подаде меча си.
Мерик не се поколеба. За първи път в живота си беше толкова сигурен за него. Преди време, не много отдавна, той би отказал това, би се изсмял на тази тържественост. Но не и сега.
Стисна острието с дясната си ръка и усети как то се вряза в кожата на дланта му. Ужили го, но само за секунда. Той отдръпна ръка и я стисна в юмрук. Без да чака инструкции, тръгна към бъчвата в центъра на двора и вдигна ръката си над нея. Надуши виното вътре. Как му се искаше просто да натопи глава и да отпие голяма глътка. Но не го направи; държеше ръката си над бъчвата и остави кръвта да тече от юмрука му, докато не секна.
Десетина от Драконовата стража пристъпиха напред, носеха бокали. Мерик видя, че Кормак е сред тях, мъжът, който го беше победил така лесно в градините на двореца. Всеки загреба вино с бокала и го вдигна пред себе си.
— Драконова стража — каза Таник. — Имаме нов брат. Нека кръвта му се смеси с вашата сега, както ще се смеси в битка.
Рицарите отпиха от чашите си, завъртяха виното в устите си и после един след друг го изплюха в бъчвата. Мерик забеляза, че Кормак преглътна и само се изплю, но нима беше очаквал друго?
Когато приключиха, един от рицарите му подаде бокал. Мерик отново не се поколеба, а го потопи във виното. Когато вдигна пълния бокал до устните си, се надяваше да не е загребал и храчката на Кормак. За щастие имаше вкус само на вино и той го загълта, сякаш за последно.
Те стояха около него. Някой взе бокала от ръцете му и рицарите започнаха да му слагат бронята. Ръкавиците, предпазителите за ръцете, наколенници, нагръдник и всичко останало. Мъжът, който закопча бронята над лактите му, не беше особено внимателен и Мерик едва се сдържа да не изкриви лице заради болката в татуираната кожа.
Когато свършиха, се отдръпнаха зад Таник, който още държеше окървавения меч. Блудсдотър, така го наричаха, древно име за древно острие.
— Ти сподели с нас кръвта си, Мерик Райдър. Ще бъдеш ли с нас до смъртта?
Настъпи тишина. Това беше, трябваше да обрече живота си на тази сбирщина откачалки.
Нали винаги това бе искал.
— Аз съм с вас. Отвъд смъртта, дори в ада — отвърна Мерик, коленичи и целуна меча на Таник.
Сред Драконовата стража се надигнаха радостни възгласи. Всички се приближиха да потупат Мерик по гърба и да го прегърнат братски. Това му напомни малко за дните в Колегиума на рода Тарнат, където се научи да се бие. Тогава не ценеше другарите си, смяташе се за нещо повече от тях — но сега беше различно. Сега усещаше, че си е на мястото, не само защото баща му командваше. А и защото го направи по свой избор, не го бяха принудили още като младеж, без да зачитат мнението му.
Докато другарите му го поздравяваха, Мерик видя, че баща му го гледа.
Усмивка ли имаше на лицето на старото копеле?
Не, въобразяваш си.
Докато рицарите се смееха и пиеха вино, явно не особено загрижени какво точно споделят, Таник се приближи до него.
— Вече си един от нас, момче — каза той. — Накарай ме да се гордея.
— Ще го направя — отговори Мерик. — Не се тревожи за това.
Вгледаха се един в друг и за миг Мерик се зачуди дали баща му не търси следа от колебание. Но вече беше твърде късно, той беше приел белега и изрече думите. Не смяташе да показва някакви съжаления. Когато баща му най-сетне кимна, той разбра, че е преминал изпитанието.