— Повярвайте ми, тя ще си освободи време за нас — каза лорд-маршалът и Нобул беше склонен да се съгласи; като нищо щеше да си освободи.
Преди Върховният командващ да намери някое друго извинение, от тълпата се появиха неколцина от Стражата на Скайхелм. Не изглеждаха изненадани, сякаш бяха очаквали Драконовата стража.
— Последвайте ни — каза първият от тях. — Дворецът е…
— Знам пътя, синко — отвърна лорд-маршалът и пак пришпори леко коня.
Нобул остана на мястото си, докато рицарите минаваха покрай него. Не успя да ги преброи точно, но бяха поне двеста души. Недостатъчно, за да спрат хуртите сами, но пък добре дошло попълнение за защитите на града, откъдето и да го погледнеш. Надяваше се да види мутрите на онези свирепи копелета, когато осъзнаят, че ще се изправят пред най-великите рицари на света.
— Това не се вижда всеки ден, нали? — каза Хек, докато гледаха как и последните конници изчезват в далечината към Квартала на Короната, следвани от ликуващата тълпа.
Нобул само поклати глава.
По-късно, в казармите, след като беше оставил оръжието си в арсенала и събличаше зелената си куртка, Килгар го гледаше с единственото си око. Беше очевидно, че иска да го заговори, но може би чакаше Нобул да го попита какво иска, но пък Нобул не беше от хората, които започваха разговори.
Спогледаха се за миг и Килгар пое дълбоко дъх.
— Хубаво е, че дойдоха… Драконовата стража имам предвид.
— Аха, сигурно — рече Нобул.
След малко Килгар пак пое дъх.
— Ще е скоро, нали знаеш. Пак ще е същото като при Портата. Кръв и пикня. Крясъци и викове. Сигурно се сещаш какво ни чака?
Нобул кимна, макар че според него може би щеше да е по-лошо. При Портата на Бакхаус те можеха да отстъпят, а тук зад гърба им беше единствено морето. Той плуваше добре, но се съмняваше, че ще се добере чак до Дравистан.
— Ще се справим — отвърна. — Вече успяхме веднъж.
— Естествено. И ще оцелеем да разказваме.
Пак мълчание, но този път Килгар пристъпи напред и се наведе, сякаш не искаше друг да ги чуе, макар че бяха сами.
— Не беше твоя вината — каза той. — Можеше да се случи на всеки от нас. Всеки от нас можеше да е там онази нощ. Всеки от нас можеше да умре на онова място.
— Знам — каза Нобул, не беше много сигурен, че иска да води този разговор.
— Дени много ти се възхищаваше. Сигурно е бил доволен, че ти си до него… накрая.
Това заболя. Нобул не мислеше, че Дени би му благодарил, че го остави да падне. Но какво да каже? Нима трябваше да се раздрънка пред Килгар и да му разкаже истината? Да му каже, че Дени е прострелял неговото момче? Че е искал да накаже малкото копеле и когато му се удаде тази възможност, нарочно го остави да падне от ръба?
Казват, че помага, ако излееш мъката си пред някого. Нобул не беше убеден в това. Така или иначе нямаше какво да каже на Килгар. Да, чувстваше вина, но това си беше негова вина и той щеше да си я носи.
Преди да се наложи да отговори нещо обаче, влезе Антон. Безрадостен, както винаги, той ги огледа за миг, после свали куртката и шлема си.
— Просто помисли за това — каза Килгар и потупа Нобул по рамото с единствената си ръка. — Ако искаш да поговориш с някого, аз съм насреща.
Мамка му, ако Килгар още имаше две очи, вероятно щеше и да му смигне. Нобул не беше съвсем сигурен дали харесва тази му страна. Предпочиташе го, когато беше твърд като камък и всяваше страх. А не в ролята на изповедник.
Килгар излезе и Нобул се позабави, за да му даде достатъчно време да се махне от казармите, преди и той да си тръгне. Дотогава Антон вече беше оставил оръжието си и униформата и тръгна с него. Вървяха един до друг, Антон вдигна очи и се усмихна. Това беше нещо ново. Нобул не го беше виждал да се усмихва, откакто постъпи при Зелените куртки.
Да не би всички да откачаха?
— Ами… какво ще кажеш за една биричка, Линкон?
Да, точно това му трябваше. Като че ли половината от Кехлибарената стража изгаряха от нетърпение да седнат и хубаво да си поговорят с него за нещата от живота.
— Не, благодаря.
Антон сякаш посърна и пак доби обичайния си нещастен вид, което накара Нобул да се почувства още по-зле. Това беше негов другар, брат по оръжие и той не би трябвало да отказва да пие бира с него.
Голям си тъпак, Нобул Джакс.
— Е, добре. Може да ударя една — каза го, преди да успее да се спре. Но какво толкова? Бяха минали месеци, откакто не беше близвал алкохол. Месеци, откакто си бе позволявал да се отпусне. Може пък да му бе дошло времето. Може би дори го беше заслужил. След няколко дни нямаше да има шанс да прави друго, освен да се бие. Най-добре си поживей, докато можеш.
— Знам едно място — каза Антон, който веднага се разведри. Нобул не познаваше тази му страна. Определено му харесваше повече от неподозираната загриженост и деликатност на Килгар.