Те тръгнаха към Северната порта, покрай порутени къщи и по студени улици, калната земя беше замръзнала като камък. Това беше подходящо време от годината да бродиш из Квартала на Северната порта, ако изобщо имаше подходящо за това време. Поне студът притъпяваше смрадта.
Нобул започна да се пита дали Антон изобщо знае накъде върви.
— Сигурен ли си, че това е пътят?
— Да, не е далече, Нобул. Наблизо е.
— Добре. Щом казваш.
Антон го поведе по една алея, но тя не изглеждаше като място, където би се намирала свястна кръчма. Всъщност не приличаше на място, където би се намирало каквото и да е свястно нещо, но кой беше Нобул, че да се оплаква. Антон не беше побойник. Едва ли го водеше към дупка на главорези.
При тази мисъл се смръщи, защото внезапно осъзна, че току-що Антон го беше нарекъл „Нобул“.
И той му беше отговорил.
Преди да успее да продума, нещо го халоса по тила, всичко се размаза пред очите му и той падна на коляно, но не изгуби съзнание.
— Удари го пак — рече някой паникьосан и отчаян, че не го бяха повалили в несвяст.
Нобул се извърна замаяно, олюля се и видя сопата, която пак се спускаше отгоре му. Бягащи стъпки изтрополиха към него по замръзналата земя и той разбра, че няма много време. Наведе се напред, заби глава в мъжа със сопата и го изблъска назад, но политна отново и преди да се изправи, някой нахлузи торба на главата му.
Дърпаха го, влачеха го, затягаха торбата на главата му.
— Удари го, мамка му! — изпищя друг глас, дори по-трескав от първия.
Нобул отстъпи назад, блъсна се в онзи, който държеше сопата, и опита да го запрати към стената, но се препъна. Нещо се стовари на рамото му, беше дървено — вероятно друга сопа. Той изръмжа вбесен, готов за следващия удар. Когато той дойде, Нобул изрита силно и някой изпищя. Той сграбчи торбата и се опита да я смъкне от главата си.
— Помогнете ми, мамка ви! — изкрещя някой отзад. — Тоя е силен като шибан вол!
Нобул докопа нечия китка и я издърпа рязко напред. Торбата се разхлаби на врата му, когато извлече човека пред себе си, удари го два пъти с юмрук и чу как той изхриптя.
Преди да свали торбата обаче, нещо се стовари с трясък върху главата му и го повали на земята.
Последното, което чу, бяха ударите, които се забиваха в тялото му…
Десет
Тя беше на четири крака и повръщаше, от устата ѝ се бе проточила дълга струя жлъчка, която се полюляваше упорито, сякаш не искаше да се откъсне и да пльосне в легена пред нея. Дългите червени къдрици на Джанеса висяха в легена и се топяха в повърнатото, но не я беше грижа.
Искаше само да се свършва с това.
Ръката ѝ посегна към корема. Усещаше го през роклята — издута плът, която сякаш се беше втвърдила. Не след дълго и други хора освен Нордейн щяха да забележат… ако вече не бяха забелязали.
И какво щеше да стане тогава? Как щяха да го приемат в двора? Половината от придворните вече я презираха, желаеха властта ѝ, чакаха я да се провали, за да се възползват от предимството. А дали другата половина щяха да ѝ останат верни, когато се разбереше истината?
Кралицата Курва, така щяха да я наричат. Придворните щяха да се подсмихват, да клюкарстват зад гърба ѝ. Кой е бащата? Кой може да бъде — чух, че ляга с всеки, който ѝ подари червена роза или ѝ говори сладки приказки. Трябва да е младият лорд Рейлан Логар, чух, че бил доста напорист. Не, говори се, че е Леон Магрида, макар че тя отказва да се омъжи за него.
Все пак не я интересуваха придворните. Интересуваше я народът на Стийлхейвън, нейният народ.
Дали щяха да решат, че е предала доверието им? Дали щяха да изгубят вяра в нея?
Кралица Курва или девица, желанието ѝ да стори най-доброто за тях оставаше неизменно. Тя трябваше да поведе Стийлхейвън срещу тирана, който щеше да нахлуе и да опустоши града; щеше да се бие до победа — в каквото и състояние да беше.
Джанеса се надигна нестабилно от пода и седна на леглото, облекчена, че гаденето отминаваше. Как ли изглеждаше — разрошена и изпотена като тлъст пияница. Външният ѝ вид обаче беше най-малката ѝ грижа.
Какво да направи?
Дали да си намери съпруг, и то бързо? Беше решена да управлява сама, но детето в нея усложняваше нещата и сега вариантите ѝ изглеждаха доста ограничени.
Дали да се омъжи за Леон Магрида? Дали щеше да я иска сега, когато беше бременна? Или да се опита да го заблуди? Но какво ѝ ставаше? Мнението на Леон не беше от значение — баронеса Магрида би сграбчила всяка възможност да се докопа до Стоманената корона, дори като ожени сина си за евтина курва.