— За нищо, Ваше Величество — отвърна той смутено.
Отстъпи назад, готов да си тръгне, но прозвуча глас:
— Къде е Логар сега?
Маршал Фарен се взираше в Пазителя и лявото му око потрепваше неудържимо.
— Ами… на около пет дни на север, милорд. Хуртите спряха при Дийпрън, за да опожаряват и грабят. Нашата армия е на трийсет левги южно от тях.
— Каква е числеността ѝ сега? — попита генерал Хоуки. Опитваше се да звучи властно като Фарен, но не му се получи.
— Може би към осем хиляди, може би шест. Трудно е да се каже, нямахме време да преброим мъртвите и ранените, защото хуртите бяха по петите ни — дори Мерик усети горчивината в думите му. Дали заради мъртвите другари, или от презрение към генерала, който беше изоставил хората си и бе дошъл на сигурно място в града.
Одака Дуур се обърна към кралицата.
— Трябва да изпратим един от Свободните легиони, за да ескортира армията на връщане от бойното поле. Не можем да рискуваме да избият воините ни, преди да са имали шанс за отстъпление.
Сенешал Роган вдигна ръка преди кралицата да отговори.
— Това може да се окаже трудно — говореше с усмивка. Дори когато изричаше лоши новини, тази гнусна усмивка не слизаше от лицето му и на Мерик му се искаше да забие юмрука си чак в гърлото му. — Свободните легиони още не са получили заплащане. Слънчевото братство и Свещените щитове няма да си мръднат и пръста, докато не им се плати напълно. Среднощните соколи заплашват да напуснат града до два дни, ако не си получат парите.
— Тогава да им се плати — каза лорд-губернаторът Аргус, макар че Мерик нямаше представа какво общо има той с всичко това.
— С какво? — попита генерал Хоуки. — Хазната е празна!
Това като че ли накара всички да замлъкнат. Ако хазната наистина беше празна, значи сериозно бяха загазили.
— Уредили сме среща, след която хазната ще се напълни — каза Одака. — Не се тревожете за това. Сенешале, съобщете на Свободните легиони, че плащането им е гарантирано.
Сенешалът отново се усмихна.
— Те са наемници. Опасявам се, че не се интересуват от гаранции. Вярват само в звъна на монетите. Нищо друго няма да ни осигури тяхната преданост.
Мерик видя как Джанеса се размърда на трона до него. Това беше нейната тронна зала, в която трябваше да взима свои решения, подпомагана от надеждни съветници, а те в момента се дърлеха като деца.
— Щом няма да се бият за Короната доброволно във времена на най-голяма нужда, тогава да ги принудим да се бият — излая маршал Фарен. — Ние мобилизирахме наемници преди Портата на Бакхаус. Можем да го направим и сега.
— Мобилизирахме бивши наемници, които бяха поданици на Свободните държави, маршале — отвърна Роган. — И пак им се плати от Короната.
Генерал Хоуки поклати глава.
— Това е безумие. Ако Каел беше тук, щеше да ги накара да се бият, без значение дали го искат.
Мерик чу как Джанеса ахна при споменаването на баща ѝ — при намека за нейната неспособност. Пръстите ѝ стиснаха каменните подлакътници на трона, но тя остана седнала, макар че сигурно ѝ идваше да стане и да им се разкрещи. Все пак нещо я удържаше.
Прииска му се да ѝ помогне, но предположи, че ако извади меча си и нареди на всички да млъкнат, тя няма да е много доволна.
— Всичко е под контрол — каза Одака. — Кралицата много скоро ще се срещне с човек, който ще осигури парите.
— Така ли? — каза Аргус. — Колко успокояващо. И какво ще му предложи в замяна? Какви гаранции ще му даде за тази инвестиция? Градът може да се превърне в пепелище до няколко дни. Кой ще ѝ заеме пари? Вероятно трябва да попитаме нея?
Аргус се обърна в очакване, а Мерик усети, че ръката му пак полита към дръжката на меча. Изглежда, беше по-предан на Джанеса, отколкото си мислеше. Или просто му се искаше да сграбчи този надут задник и да го научи на обноски.
За щастие, Мерик не беше единствен в това отношение.
— Затваряй си проклетата уста, копеле — извика Обан Халфуирд, който почти бе измъкнал ножа от колана си.
Аргус отстъпи крачка назад и се озърна към стражите за подкрепа. Те обаче останаха невъзмутими.
Мерик видя как Джанеса се наведе напред, вероятно за да нареди да накажат Аргус или да укроти Халфуирд. Така и не стана ясно.
Капитан Гарет влезе устремено в тронната зала в пълно бойно снаряжение, като стискаше шлема си под мишница. Всички утихнаха и се втренчиха в него. Придворните отстъпваха от пътя му към трона. Отвън се чуваше тропот на маршируващи крака.
Те влязоха.
Вървяха в колона по двама, бронзовите брони блестяха, лицата бяха скрити под гравираните шлемове. Първите двама носеха знамена, на които беше изобразен червен крилат дракон на зелено поле. Зад тях маршируваха повече от стотина рицари. Първите двама коленичиха и останалите бързо ги последваха, един по един, като колона от падащи книги. Мерик се възхити на дисциплината им.