За някои неща просто не биваше да пита.
— Не е нужно да разбирам, татко. Ще сторя каквото поискаш — и все пак се чудеше дали това е желание на Бащата, или на господаря Амон Туга, на когото Бащата, изглежда, беше задължен.
— Това ме радва, синко. Знам, че искам твърде много. Река е твой брат и е естествено да си запазил някакви чувства към него.
— Нищо не ме свързва с този предател.
Бащата на убийците се усмихна.
— Неговото предателство те изгаря, както изгаря и мен. Но не се бой. Ще получиш своето възмездие. И аз ще получа моето — той вдигна металните пирони към устните си, сякаш те му носеха утеха.
Гора сбърчи чело.
— Така ли, татко?
— Да. Любимата кралица на Река е още жива, но преди брат ти да умре, ти ще му кажеш, че нашето споразумение няма стойност, защото той е предател. Докато стигнеш до него, аз вече ще съм изтръгнал сърцето на любимата му и ще съм го положил в краката на Амон Туга.
— Тогава тръгвам веднага — каза Гора.
Докато излизаше от пещерата, той усещаше погледа на Бащата, усещаше и тежестта на тази задача в сърцето си.
Река ги беше предал, беше убил Планина и бе обърнал гръб на Бащата. Но беше ли редно да нарушават споразумението — дори то да бе сделка с предател?
Редно или не, Гора знаеше, че няма избор.
Река скоро щеше да умре. Неговата кралица — също.
Едно
Уейлиън не беше чувствал такъв студ. Той се промъкваше през наметалото и кожената туника чак до костите му и предизвикваше тръпки, които пък се превръщаха в скованост.
Разбира се, в Анкаверн също имаше сурови зими. Една година малкото градче Грофхам остана почти месец откъснато от света, но благодарение на благоразумното разпределение на запасите всички успяха да преживеят изолацията без други последствия, освен къркорещи кореми. Тогава Уейлиън беше малък, едва на седем лета, и не осъзнаваше опасността. Искаше само да си играе в преспите и да хвърля снежни топки по дърветата, за да чупи ледените висулки по клоните им. Беше добре опакован срещу студа и когато пръстите му започнеха да се сковават, можеше да се стопли пред огнището или да пийне гореща супа, за да си сгрее корема.
Е, сега няма гореща супа! Няма нищо друго, освен изгледи за смърт в студ и самота!
Вятърът виеше, шибаше лицето му със сняг, развяваше наметалото му и го караше да плющи като ято гневни гарвани. Понякога яростта му заплашваше да отнесе Уейлиън от планинската пътека и да го запрати към смъртта далеч долу. Уейлиън искаше да крещи, да плаче от отчаяние пред участта си, но сълзите замръзваха по бузите му. Ако бе успял да си спомни пътя за връщане от планината Криега към Силвъруол, щеше да тръгне по него, но вече се беше изгубил съвсем. Всички пътеки му изглеждаха еднакви и не виждаше нищо през снежните виелици, които го ослепяваха на всяка крачка. Разбира се, имаше карта — имаше проклета карта, — но точно сега от нея нямаше никаква полза.
Уейлиън се опита да намери подслон, сви се зад една скала, но вятърът пак пищеше в ушите му и го шибаше през дрехите. Той свали торбата от рамото си и я отвори. И без да поглежда, знаеше какво има вътре — мокра и безполезна карта, една ябълка и половин самун хляб. Беше изял сушеното телешко и сиренето. Сякаш да му напомни, че е пълен идиот, задето бе изплюскал всичко толкова бързо, стомахът му закъркори.
Уейлиън изхлипа. Втренчи се отново с надежда в торбата, сякаш можеше с магия да създаде още храна, но вътре все така се мъдреха само ябълката и мухлясалият хляб. О, и писмото, което тя му даде — малък свитък с восъчен печат с изображение на дракон. Поне още го пазеше. Добрата стара магистра Гелредида.
Шибаната кучка.
За всичко беше виновна тя. За всичко! Той щеше да умре тук от глад или от студ, и то по нейна вина. Защо се беше съгласил? Той не беше велик пътешественик, не беше герой. Но как да ѝ откаже? Това бе големият му шанс да се докаже. Единствената му възможност да ѝ покаже, че е нещо повече от чирак.
И ти провали всичко, нали?
Внезапно му домъчня за Грофхам. За спокойния живот, който можеше да води там, вместо да бъде застигнат сега от смъртта, която тихо и бавно пълзеше към него. Закопня за онази зима преди толкова време, когато снегът изглеждаше така безобиден, и прокле деня, в който го изпратиха в Кулата на магистрите. Собствената му амбиция щеше да го затрие: позорен край на самотен планински връх.