Сърцето на Каира замря.
Острието отцепи половината от пиедестала, на който беше лежало, каменният къс се стовари на земята и от него се разхвърчаха отломки. Каира и Джанеса стояха притихнали, и двете не проумяваха какво се беше случило.
Пиедесталът беше от масивен гранит. Нито едно оръжие не можеше да го разцепи толкова лесно, а това бе в ръцете на неопитно момиче.
Джанеса погледна Каира, още стискаше Хелсбайн в малките си длани.
И те разсмяха.
Каира се приближи и внимателно взе меча от ръцете ѝ. Все още го усещаше твърде тежък и тромав и трудно го прибра в ножницата.
— Мисля, че ще е по-добре да го оставим тук — каза тя и го положи върху остатъка от пиедестала.
— Мисля, че си права — отвърна Джанеса.
Двете излязоха усмихнати от залата. Мерик ги изгледа питащо, но те не възнамеряваха да споделят с него случилото се.
Каира и Мерик придружиха кралицата до покоите ѝ, където я чакаше гувернантката. После останаха на пост пред вратата, но Каира така и не разказа на Мерик какво беше станало. Бе благодарна, че е споделила този момент с Джанеса, и мислеше засега да го запази за себе си.
По-късно, когато Уалдин и Статон дойдоха да ги сменят, Каира и Мерик тръгнаха към казармите. Мерик не продумваше. Друг път Каира би се зарадвала на тишината, но сега виждаше, че нещо го тормози, докато се взираше към тренировъчния плац.
— Какво те мъчи? — попита го тя, мълчанието му беше по-дразнещо от обичайните неспирни брътвежи. — Цял ден се държиш странно.
Мерик се обърна към нея, изглеждаше подразнен.
— Не го ли чу? Не видя ли как се появи в двора като някакъв благородник? Таник Райдър? Лорд-маршал, моля ти се. Колко подходящо.
Каира се прокле наум за глупостта си. Как така не направи връзката? Но беше толкова смаяна от внезапната поява на нови съюзници, че дори не ѝ направи впечатление, че лорд-маршалът на Драконовата стража носи името на Мерик.
Той отново погледна към двора, където воините от Драконовата стража бяха тренирали до залез, преди да изчезнат в отделените за тях стаи.
— Съжалявам, не се усетих — тя почти не си спомняше разговора им отпреди седмици, когато Мерик ѝ каза, че баща му ги е изоставил. — Не съм предполагала…
— Е, естествено, как да предположиш. Ние трябва да пазим кралицата и теб те интересува единствено това.
— Спри да се държиш като дете, Мерик. Вече си голям мъж. Разбирам, че си разстроен, но той е вече тук. Ако имаш проблем, върви и говори с него.
Просто решение, за което Мерик не беше готов. Само поклати глава и въздъхна протяжно.
Каира не можеше да разбере какъв му е проблемът. Тя не познаваше родителите си, бяха я завели в Храма на Есента съвсем малка. Ако сега изникнеше възможност да говори с някой от тях, едва ли щеше да има проблем с това. Но пък тя бе свикнала да се изправя пред проблемите, за разлика от Мерик, който не пропускаше възможност да ги избегне. Дори да бяха току под носа му.
— Не го познаваш — каза той горчиво. — Не го знаеш какъв е. Той няма да ме посрещне с разтворени обятия. Не бяхме много близки.
— Тогава защо това те безпокои? Щом го мразиш толкова много, просто забрави, че е тук. Вероятно и той ще направи същото.
Каира веднага съжали за думите си. Тази ситуация очевидно беше мъчителна за него и тя бе говорила безчувствено, но тактичността не беше от силните ѝ страни.
— Да, да забравя, че бил тук. Чудесна идея. Също като „спри да пиеш и стани част от почетните рицари, които бранят двореца с цената на живота си“. Сигурен съм, че ще се справя. Просто ще забравя за бащата, когото не съм виждал от осемнайсет години. Бащата, който изостави и мен, и майка ми в крайна нищета.
— Тогава се изправи срещу него — тази история започваше да я вбесява. Тя знаеше, че Таник е напуснал Мерик и майка му, но по всичко личеше, че им бе оставил и богато имение. — Пътищата ви рано или късно ще се пресекат. Няма защо да отлагаш.
Мерик се втренчи в нея. После изражението му омекна.
— Права си. Трябва да приключа с това. Ще се представя. Ще му покажа, че съм продължил семейната традиция — започна да оправя униформата си. — Ще му покажа, че не съм пълен провал.
Преди да тръгне обаче, вратата се отвори и Гарет влезе в стаята, озарен от примигващия пламък на свещ. Каира бързо застана мирно, но капитанът гледаше към Мерик.
— Мислех да дойда по-рано, но имах работа — каза той.
— Сигурно — отвърна Мерик и се озърна към двора. — Тъкмо и аз смятах да се заема с една работа. Той трябва да разбере, че съм тук. Че съм още жив.
Гарет сведе очи към земята, устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше как.