— Той знае — рече накрая. — Вече знае, че си тук.
Настъпи мълчание.
— И? — попита Мерик.
— Не иска да те вижда.
— Той не иска да вижда мен? Ти занасяш ли ме? Той ни изостави.
— Дойде му в повече, когато научи какво се е случило с теб, с майка ти и с имението. Сега той има други отговорности.
— Какво разбира той от отговорности, по дяволите?
Гарет стисна челюст и се обърна строго към Мерик.
— Да станеш лорд-маршал на Драконовата стража е огромна чест. Отговорност, за която само той беше достоен и която само той можеше да изпълни. Едва ли му е било лесно.
— И на мен не ми беше лесно. Знаеш го. Да, направих грешки, но те са вече в миналото. Все пак съм тук — все пак охранявам самата кралица. И въпреки това той не иска да ме види?
— Сигурен съм, че се гордее с теб, по свой си начин. Но сега се случват твърде много…
— Майната му тогава! Нека си играе на благороден рицар. Той винаги се е интересувал повече от войниците и конете си, отколкото от семейството си — Мерик се обърна към прозореца.
Гарет понечи да заговори отново, но размисли и излезе от стаята.
Каира се приближи до Мерик, не намираше думи.
— Какъв задник само! — рече Мерик.
Каира не можеше да не се съгласи.
Тринадесет
Уейлиън реши, че малко неща в този живот могат да се сравняват с една гореща вана. А от всички горещи вани в живота му тази беше най-желаната. Имаше чувството, че се измъква от блатото на болката и нещастието от последните няколко седмици; от ужасния студ, безкрайната езда и кошмарната компания. Всички страдания излитаха от него като парата, която се надигаше от водата.
Уейлиън нямаше представа чия е тази стая, но по книгите и вещите по лавиците съдеше, че сигурно е на висш магистър. Беше крайно необичайно чирак като него да бъде удостоен с гореща вана, вместо да се търка с мокър насапунисан парцал, и то в стаята на висш член на Кастата. Но пък той беше изпълнил необикновена и опасна мисия.
След като се завърна с Драконовата стража, беше отведен в Кулата на Магистрите от двама Рицари на Гарвана, изпратени специално за целта. Очакваше да види магистра Гелредида, но от нея нямаше и помен. Вместо това го доведоха в тази стая, дадоха му храна и вино — вино, о, колко добре му дойде виното, — а ваната бързо беше напълнена с гореща вода. Дори имаше ароматен сапун.
Докато си лежеше във водата, вече мътна от мръсотията, той си мислеше колко лесно би могъл да свикне с това. Може би все пак опасната мисия си струваше. Може би трябваше да поиска още такива задачи, с още по-големи награди.
Или по-скоро не.
Споменът за студената планина го накара да потрепери. Само като се сетеше за близката си среща с челюстите на онзи свиреп звяр, задникът му се свиваше от ужас. Оказа се, че дошлото точно навреме спасение не сложи край на премеждията му.
Рицарят, който му беше спасил живота, го поведе през снеговете към място, наречено Драконова крепост. По-късно Уейлиън разбра, че рицарят се казва Кормак Курвенския син, и се зачуди как така рицар от толкова изтъкнат и прославен орден ще носи подобно позорно име. Чак когато влезе в крепостта, разбра, че Драконовата стража не е съставена точно от легендарни рицари.
Да, бяха много дисциплинирани. Постоянно тренираха и се готвеха за война, сякаш изгаряха от нетърпение. Но бяха злобни, високомерни и го гледаха със зле прикрито презрение. Те не търпяха никаква слабост, нито у себе си, нито у другите, а едва ли можеха да срещнат по-слаб човек от Уейлиън Грим.
След като сякаш цяла вечност размахва запечатаното с восък послание и настоява да се срещне с командира им, той бе удостоен с вниманието на лорд-маршала. Ако беше очаквал той да прояви повече разбиране от останалите рицари, то бе горчиво разочарован. Лорд-маршалът се отнесе към него с крайно презрение, макар че прочете писмото му с интерес. Когато обяви на хората си, че тръгват на война, те посрещнаха новината с ентусиазъм, но Уейлиън остана с впечатлението, че изгарят от нетърпение по-скоро за битката, отколкото да спасят Свободните държави.
Той не получи благодарности, задето бе рискувал живота си, за да достави съобщението. Не му обръщаха никакво внимание, докато се приготвяха за дългия път на юг, и дори се наложи да проси храна и вода. Когато най-сетне му дадоха, тя не ставаше и за кучета — храната била много оскъдна в планината. Толкова оскъдна, че лорд-маршалът се принудил да заколи безценните си кози, за да осигури провизии за пътя до Стийлхейвън.
Драконовата стража продължи с приготовленията, сякаш Уейлиън изобщо не беше там. Сигурно щяха да го зарежат в пустата крепост насред ледените планини, ако не беше настоял пред лорд-маршала да тръгне с тях към града.