Позволиха му неохотно да ги придружи, но му дадоха най-дръгливия си кон — буйно и непредсказуемо животно, което го хапеше, когато Уейлиън най-малко очакваше. Вероятно животните просто не го харесваха. Или пък нямаше никакъв късмет.
Така или иначе завръщането към града се оказа почти толкова мъчително, колкото и пътуването му през планината, но той оцеля. Издържа, преодоля го и сега се наслаждаваше на богата отплата.
Драконовата стража беше пристигнала в града — това беше краят на проблемите на Стийлхейвън, нали? Амон Туга и ордата му вече със сигурност нямаха никакъв шанс, нали? Може би дори щяха да се откажат да нападат, щом се разчуеше, че трябва да се изправят пред тези славни воини.
Уейлиън предполагаше, че едва ли ще стане точно така. Дълбоко в себе си знаеше, че това е само началото. Тази вана вероятно беше последната отмора, последният лукс, преди да започне касапницата.
В такъв случай той беше решен да ѝ се наслади докрай. Затвори очи, потъна надолу и позволи на водата да покрие носа му, позволи на топлината да го обгърне.
Ето това беше живот.
Вратата на стаята се отвори.
Магистра Гелредида влезе и се втренчи в него, докато бе изпружен във ваната. Уейлиън благодари на боговете, че мръсотията от тялото му беше размътила водата така, че скриваше интимните му части — не че тя щеше да прояви някакъв интерес към тях.
— Е, значи оцеля — каза магистрата. Той кимна, устата му още беше под повърхността на водата. — Не мога да ти опиша с каква радост ме изпълва този факт.
Честно казано, не изглеждаше особено радостна, но тя никога не изглеждаше така. Не че го беше грижа. Тя го бе изпратила на опасна мисия. Той едва не умря… и то неведнъж. Колко клетви беше отнесла, че и по-лошо…
— Както и да е, браво, Уейлиън. Гордея се с теб.
О, така ли, ами чудесно. Това ми е достатъчна отплата, задето едва не ме изядоха и изтърпях компанията на свирепи воини, които щяха да ме оставят на милостта на стихиите, ако не ги бях молил на колене за помощ.
— Благодаря, магистра — каза той, устните му едва се подаваха над водата.
— Недей да лежиш тук цял ден; само ще се сбръчкаш. Освен това има много работа и ми трябва помощта ти.
— Да, магистра. Скоро ще дойда при вас, магистра.
Тя кимна и излезе от стаята.
Искаше му се да направи неприличен жест зад гърба ѝ, да ѝ каже, макар и под нос, да се разкара и да върви на майната си заради всичко, на което го беше подложила.
Вместо това той стана от водата и веднага усети студа в стаята, макар че в огнището гореше огън. Подсуши се бързо и навлече чистата роба, която беше оставена до ваната.
Ти си смотаняк, Уейлиън Грим. Търчиш след тази жена като малко паленце. Жадуваш за одобрението ѝ. Ближеш ѝ подметките, докато не ти хвърли някое кокалче.
Погледна се за миг в огледалото. Отдавна не се беше виждал и част от това, което видя сега, му се понрави. Косата му беше пораснала — е, по пътя на север нямаше с какво да я подстриже — и му хареса как се спуска покрай лицето му. По брадичката и горната му устна личеше набола брада. Беше отслабнал и челюстта му изпъкваше. Дали не се разхубавяваше?
Едва ли.
Не, въпреки преживяното, още си беше старият Уейлиън. Все така жалък и безполезен. Може би тя и затова го изпрати. Защото можеше да го похарчи. Защото ако умреше в планината, нямаше да липсва на никого.
Той беше маловажен. Излишен.
Да, магистрата все повтаряше колко се нуждаела от него, но кой не се нуждае от предан слуга? Коя вещица си няма послушник?
Уейлиън поклати глава на отражението си.
— Ти си напълно безполезен — каза си, преди да излезе от стаята.
Не се наложи да търси дълго господарката си; тя го чакаше в края на коридора. И той я последва като послушно кученце, когато тя пое през Кулата на Магистрите. Не бяха стигнали до края на великолепния коридор на върха на кулата, когато Уейлиън осъзна, че ги очаква още една аудиенция в Залата на Огнището.
— Не се съмнявам, че пак ще си изгубим времето — каза Гелредида, докато двама Рицари на Гарвана слагаха на китките ѝ странните гривни, които обезсилваха магията ѝ. — Но трябва да опитаме.
Огромните врати се отвориха и Уейлиън я последва в залата. Сякаш нищо не се беше променило. Петте амвона се издигаха като древни каменни грамади, а зад тях чакаха петимата архигосподари.
Уейлиън ги огледа: Хойлен Краби, тъмнокос и строг; старият Кранок Маргил, който се взираше в тях иззад тънките си очила; Дренан Фолдс, косматата му физиономия беше застинала в неизменното гневно изражение, а очите, едното синьо, а другото бяло — святкаха яростно, както винаги; Ниро Лаиус, той изглеждаше сърдечен, но Уейлиън беше виждал с очите си как демонстрира мощта си и знаеше, че не бива да го подценява; и накрая младият Лусен Калвор, може би най-опасният от всички.