— Има много за вършене, Уейлиън — каза тя, изглеждаше потънала в мисли.
— Тогава ще ви оставя на спокойствие, магистра — отговори той и се обърна.
— Не, Уейлиън. Двамата с теб имаме много за вършене.
— Двамата ли, магистра?
На лицето ѝ се появи усмивка. Уейлиън долови в нея нотка на садизъм. Нима не го беше измъчила достатъчно?
Явно не.
— Спечелих малко време. Нищо повече. Изглежда, при сегашната ситуация, архигосподарите никога няма да се съгласят да помогнат при защитата на Стийлхейвън. Изплашени са от онова, което могат да изгубят. Трябва да ги убедим, че има и по-страшни неща от онзи военачалник.
— Но от какво толкова се страхуват? И какво общо има това с нас?
Или по-скоро с мен?
— Имаме пет дни да ги убедим. Пет дни да убедим нашите славни архигосподари да променят решението си. Разбира се, не е необходимо да постигнем единодушие — достатъчно е само трима от тях да се съгласят, нека не пресилваме късмета си.
— Не ви разбирам.
— Така е — тя се изправи. — Не е и нужно. Вярвай, Уейлиън. Само вяра ти трябва. И да правиш точно каквото ти кажа. Ела — поведе го към вратата.
Уейлиън вече си мислеше, че не след дълго тя ще му сложи нашийник. Някой с хубави шипчета. Или пък с камъчета; скъпоценни камъчета за любимеца на магистрата.
Тръгнаха надолу през Кулата на Магистрите, под нивото на фоайето, към подземията на огромната сграда. Стълбището се виеше ли, виеше, охранявано тук-там от внушителните Рицари на Гарвана. Коридорите лъкатушеха в лабиринт и Уейлиън скоро напълно изгуби ориентация.
Накрая Гелредида го преведе през скърцаща дървена врата в мухлясало помещение. То беше ужасно студено и осветено от високи червени свещи. В ъгъла седеше старец, който вдигна рязко глава от прашната книга, която държеше.
— Ти си тук — рече той с изненада. Гелредида не отговори, само го изчака да затвори книгата. — Тогава ще изляза — добави той унило, мина покрай Уейлиън, смръщил вежди, и напусна помещението.
На Уейлиън би му дожаляло за него, но тъй като самият той получаваше подобно отношение от Червената вещица, едва ли се очакваше да проявява съчувствие, когато то бе насочено към някой друг.
Вгледа се в сумрака, видя какво ги чака в залата и раменете му увиснаха. Не и отново. Не му ли беше достатъчно? Колко смърт може да изтърпи човек?
Гелредида тръгна към масата в центъра на залата. Дръпна рязко мръсното бяло покривало и откри разложения труп на възрастен мъж — или каквото беше останало от него.
Погледна с очакване към Уейлиън.
— Инструментите за дисекция са на масата ей там.
Уейлиън се обърна и видя комплект ножове, триони и щипци да проблясват на светлината на свещите.
— Бъди така добър, донеси ми извития нож и да започваме.
Не! Няма. Стига ми толкова, дойде ми до гуша от теб и от проклетите ти неоправдани очаквания. Вече сама ще си вършиш мръсната работа, дърта вещице!
— Да, магистра — отговори Уейлиън и огледа инструментите за най-острия нож.
Четиринадесет
С всеки ден въздухът като че ли ставаше все по-студен. Колкото по-навътре в земите на Безноктестите племена навлизаха, толкова по-враждебни изглеждаха стихиите, вятърът виеше в лицата им, сякаш им крещеше да се връщат, да изоставят тази глупост. Регулус и воините му бяха убили много дивеч — елен, вълк и други животни — и сега се топлеха с кожите им. Казул, който се изплаши от времето и не беше в настроение за лов, се задоволи с убийството на някакъв кротък звяр с къдрава бяла козина. Той дори не се опита да избяга, когато се хвърли отгоре му. Писъците му не продължиха дълго.
Не срещнаха много жители на Студените земи. Понякога стигаха до малки селища и воините едва удържаха естествения си порив да нападнат дървените колиби и да ограбят всичко в тях. Но те не бяха тръгнали по пътя на войната. Все още.
— Колко остава? — попита Аккула, когато превалиха хълма и пред тях се разкри широка долина. — Вятърът смразява костите ми.
Регулус би го упрекнал заради оплакванията, но и той самият беше измръзнал. Тази земя като че ли бе решена да ги вледени и те продължаваха напред единствено с огромно усилие на волята.
— Скоро ще се стоплиш, млади Аккула — отговори Леандран. Старият воин сигурно усещаше студа най-силно, но най-малко се оплакваше. — Когато предложим остриетата си на Стоманения крал, той ще ни хвърли срещу враговете си с цялата ярост на пъкъла. Тогава ще се стоплиш в море от вражеска кръв.
Хагама и Казул изръмжаха в съгласие, но думите на Леандран не повдигнаха духа на Аккула. Той се загърна по-плътно с кожата и продължи да се мръщи.
— Там — каза внезапно Джанто, приклекна и откачи едната секира от колана си.