Регулус и останалите воини приклекнаха зад него и огледаха долината. В далечината видяха група студеноземци, които се движеха на запад. Изглеждаха доста вяла сбирщина — превити под торбите си, те влачеха каруци, а малките им се тътреха след тях.
— Какво мислиш? — попита Леандран. — Да ги изчакаме ли да отминат?
Регулус поклати глава.
— Не. Ще ги поздравим. Трябва да разберем дали вървим към столицата им и техния крал. Не искам да бродим из тази ледена земя с дни.
— А ако не искат да говорят с нас? Ако избягат?
— Ще говорят с мен — каза Регулус. — Аз знам езика им, ще ида сам.
— Не — обади се Джанто. — Идвам с теб… за всеки случай.
— За какъв случай? — Регулус посочи към жалката върволица от хора. — Те изглеждат на края на силите си. Едва ли са опасни.
Регулус видя, че Джанто иска да каже още нещо, но размисли. Да, Джанто искаше да тръгне с него, искаше да пази гърба му, но само за да върне дълга си и да се освободи.
— Вие ще се скриете, не искам да плашим тези хора.
Воините го разбраха. Регулус заби меча си в земята и тръгна към долината, като за кратко изгуби върволицата от поглед зад група дървета. Когато стигна подножието на хълма, застана до пътя с вдигната качулка, за да скрие тъмното си лице. Докато чакаше, мислеше как да се обърне към хората, без да ги изплаши. Той беше чужденец; видът му беше невиждан в тази земя на бледи и дребни хора, чиито зъби ставаха само за дъвчене на трева. Вероятно щяха да се изплашат, но той идваше да служи на техния крал, да предложи меча си в тяхна защита. Те сигурно щяха да разберат това.
Ако не, щеше да ги накара да разберат.
Върволицата се появи по пътя откъм дърветата. Начело вървеше мъж, който теглеше малка каруца. Изглеждаше много тъжен, а детето до него беше още по-печално. Регулус пристъпи напред, вдигнал длани в знак, че идва с мир.
Мъжът изкрещя, отстъпи назад и едва не преобърна каруцата си, когато издърпа детето към себе си. Регулус не можа да разбере дали е момче, или момиче; всички студеноземци му изглеждаха еднакви. Малкото също се разкрещя. Отначало виковете им само подразниха Регулус, а после го притесниха, защото се понесоха назад по колоната. Хората изпадаха в паника, щом го видяха да стои насред пътя. Той се опита да ги успокои, опита се да обясни, но думите му бяха заглушени от глъчката, когато те хукнаха с викове към дърветата и обратно по пътя.
Ако тръгнеше след тях, щеше да ги изплаши още повече. Явно щеше да е по-трудно, отколкото очакваше. Щом видът на самотен затани бе достатъчен да накара десетина местни да избягат ужасени, какъв ли страх щяха да всеят воините му, когато пристигнеха в столицата?
Преди да тръгне обратно по хълма, Регулус чу тих глас откъм пътя. Пое бавно покрай изоставените каруци и вързопи, докато не откри старец, който беше коленичил на студената земя. Очите му бяха плътно затворени и той нареждаше тихо молитва към небесните богове на Севера.
— Не се страхувай, старче — каза Регулус на техния език. Опитваше се да говори възможно най-тихо, но старецът занарежда молитвата още по-бързо, сякаш това щеше да му помогне да избегне съдбата си.
— Не дойдох да те нараня, старче. Нямам оръжие.
Старецът отвори едното си око и го погледна, лицето му беше мокро от сълзи. Регулус опита да се усмихне, но това накара човекът да се ококори още повече.
Регулус внимателно посегна надолу и го изправи на крака.
— Ще говоря с теб, старче. Нищо друго.
Мъжът се свлече на коляно, но го погледна в очите.
— Аз съм стар човек и не обичам да ме разиграват, господарю на демоните. Ако ще ме убиваш, направи го бързо.
Регулус едва не се засмя. Ако искаше да го убие, със сигурност нямаше първо да си поиграе с него.
— Няма от какво да се страхуваш. Дойдох във вашите земи, за да помогна. Не да ловувам.
Челото на мъжа се сбърчи от объркване и кожата на лицето му се покри с бръчки.
— Няма да ме изядеш?
Регулус погледна съсухреното му тяло и се зачуди дали по него изобщо има мръвка за ядене.
— Не, старче. Няма да те изям.
Това като че ли успокои човека и той се облегна на една каруца. Регулус се запита накъде носят тези хора вещите си и защо нямат роби или коне за товарите, но трябваше да зададе по-важни въпроси.
— Това ли е пътят към столицата?
— Да — отвърна мъжът. — На около петдесет-шестдесет километра в тази посока, на изток, е Стийлхейвън. Ние идваме оттам. Скоро проклетите хурти ще нахлуят в града и не искахме да ги дочакаме.
— Вашият вожд, кралят ви, там ли е?
Мъжът го погледна с тъга в очите и бавно поклати глава.
— Крал Каел умря преди два месеца. Още преди да настъпи зимата. Убиха го онзи звяр Амон Туга и неговите хурти.