Сърцето на Регулус се сви. Това беше много лоша новина. Той искаше да служи на Стоманения крал, на победителя при Портата на Бакхаус. Такъв човек би оценил жеста му, а сега изглеждаше, че всичко е било напразно.
— Кой царува сега? — попита Регулус. — Синът му ли се качи на трона?
Старецът поклати глава.
— Той има само дъщеря. Тя царува сега.
— Дъщеря? — Регулус едва изрече думата. — Жена седи на вашия трон? Носи вашата корона?
Старецът кимна.
— Кралицата, да.
Това беше невъзможно. Регулус не можеше да коленичи пред жена, камо ли да предложи верността и меча си. Воините му нямаше да го последват, дори той да паднеше толкова ниско.
— Добре ли сте? — попита го мъжът.
— Добре съм, старче — но не беше.
Всичко, на което се бе надявал, внезапно се превърна в прах. Причината да бяга на север, да изтърпи този студ, да броди из тази скована от мраз земя, вече я нямаше.
— Може… може ли да си вървя?
Регулус едва го чу, обърна се и тръгна обратно по хълма към мястото, където го чакаха воините му.
— Е? — попита Леандран.
— Ще направим лагер — само това успя да каже Регулус.
— Защо тук?
— Защото така казвам. И запалете огън. Призлява ми от този студ.
— Ще го видят отдалече.
— Кой ще го види? — сопна се Регулус и разпери ръце към хоризонта. — Селяни? Те едва ли ще ни нападнат — не смеят дори да вдигнат глава.
Воините не спориха. Когато нощта падна, вече бяха запалили огън със събраните дърва и се свиваха около него, увити в кожите.
Не приеха добре новината за смъртта на крал Каел, особено когато разбраха кой е неговият наследник.
— Трябва да се върнем — каза Джанто, почти разгневен. — Не можем да служим на някаква… предводителка.
— Безноктестите ги наричат „кралици“ — отвърна Регулус. — А ние ще сме воини, които ще се бият за нея и за нашата чест. Няма да ѝ служим.
— И така да е — каза Леандран. — Дойдохме на север, за да си спечелим страховита слава. Какво ще кажат враговете ни в Екуун, когато научат, че сме служили на женска?
Ако Регулус се бе надявал да получи подкрепа от най-стария и най-мъдрия сред хората му, беше жестоко разочарован.
— Когато чуят за победите ни в битка, за геройските ни дела, няма да има значение в чие име сме го сторили. Дойдохме да се бием за студеноземците. Щом този Амон Туга е достатъчно могъщ, за да победи Стоманения крал, ако го убием, ще се превърнем в легенда.
— Аз съм намислил нещо по-добро — каза Джанто, който се взираше в пламъците. Имаше демонично изражение. — Да служим на Амон Туга. Ще се бием за него срещу студеноземците и тяхната кралица. Със сигурност това ще ни донесе повече чест, нали? А не като се кланяме на жена, която носи бащината си корона.
— Не! — извика Регулус и се изправи. — Аз дойдох на север за слава. Да се бия за хората, които ни освободиха от робството, а не да започвам война с потомците им. Срещу жени се бият келтана или виртана. Аз не съм такъв. Аз ще предложа меча си на дъщерята на Стоманения крал. Вие сами решавайте дали ще ме последвате. Не ще е срамно да откажете — той се вгледа в тях поред. — Е?
Настъпи мълчание, всички мислеха.
— Стигнахме чак дотук, няма полза да се връщаме — каза Леандран. — Един или друг господар, каква разлика има.
Аккула до него кимна.
— Аз съм с теб.
Хагама и Казул също го подкрепиха.
Регулус се обърна към Джанто, който още се взираше в огъня.
— Ако искаш да се върнеш на юг, ще те освободя от дълга ти.
Джанто вдигна бавно глава, сините му очи пламтяха на светлината на огъня.
— Ти не можеш да ме освободиш от дълга ми. Ще се освободя, когато го платя. Накъдето тръгнеш, аз трябва да те следвам.
Регулус кимна. Знаеше, че ще стане така, но искаше да даде на Джанто поне илюзия за избор.
— Значи е решено. Отиваме на изток и предлагаме оръжията си на кралицата на Студените земи.
Джанто внезапно посегна към секирите си. Регулус стисна дръжката на меча, защото си помисли, че воинът все пак ще пренебрегне дълга си и ще го нападне. Тогава усети някаква миризма, носена от студения вятър. Беше слаба, почти недоловима, но не и животинска.
Останалите също се изправиха, извърнаха се от огъня и извадиха оръжията си. След малко една фигура излезе бавно, почти небрежно на светлината.
Беше студеноземец с брадато лице, тъмната му коса се спускаше към кожите, които покриваха раменете му. Ръцете му бяха отпуснати до тялото с отворени длани. Гледаше ги спокойно. Не носеше оръжия и все пак като че ли не се страхуваше от тях.
Джанто пристъпи напред, но Регулус сложи ръка на рамото му и усети как той се напрегна при допира му.