Стисна юмруци. Беше преживяла и по-страшни неща. Ако нямаш избор, направи каквото можеш.
Вратата в края на помещението водеше към малка стая с писалище, пергаменти и книги. Сърцето ѝ заби по-бързо, когато пристъпи вътре и се озърна към малкия кръгъл прозорец, през който влизаше единствената светлина. Никой не можеше да я види отвън, чуваше само звъна на мечовете и виковете на войниците, които се сражаваха с невидимите си врагове.
Насочи вниманието си към писалището. Отвори една голяма книга и се вгледа в четливия почерк. Безмълвно благодари на Фридрик за дългите отегчителни дни, през които я учеше на буквите.
В първата книга имаше списък с провизии, който стигаше месеци назад — храна, оръжия и други такива. Раг отвори следващата; тя беше нещо като дневник. Щом прегледа записите, установи, че е нещо като списък на попълненията, и осъзна, че мъжете, които въртяха мечовете отвън сякаш за последно, вероятно бяха от Драконовата стража. Който и да беше водил този дневник, той определено бе доволен от пристигането им, защото пишеше колко благодарен е, че градът вече е спасен. Който и да беше водил този дневник, определено беше много щастлив от завръщането на стария му приятел Таник…
… Райдър!
Раг издиша, за миг си помисли, че е открила човека, но тя не търсеше Таник, а Мерик. Вероятно беше негов роднина. Може би брат?
Трескаво запрелиства дневника, за да открие още някое споменаване на името му, но не беше отгърнала и две страници назад, когато усети движение зад себе си.
Спря, остави книгата и бавно се обърна. На прага стоеше жена. Беше много висока, сигурно поне шест стъпки, с широки като на мъж рамене и мрачното изражение на воин.
— Търсиш ли нещо? — попита я жената с дълбок и твърд глас, Раг не беше чувала такъв женски глас досега.
Всъщност търся. Един човек на име Мерик Райдър. Да си го виждала?
— Ами… аз… се загубих — рече тя и осъзна, че сигурно звучи много жалка.
— Нима? — изрече го като въпрос, но по изражението ѝ Раг разбра, че вече знае отговора.
Много беше загазила.
— Ами да, може ли да ми покажеш изхода? Трябва да си тръгвам. Чичо ме чака.
Жената се взираше в нея така, сякаш търсеше следи от лъжа и ги виждаше съвсем ясно.
Стояха неподвижно и се взираха една в друга. Внезапно нервите на Раг не издържаха. Тя беше в капан тук, нямаше къде да иде, нито какво да каже, за да се спаси. Една сълза се спусна от окото ѝ и се плъзна по бузата. Дори да го беше планирала — дори да бе искала да заплаче, — нямаше да успее, но тази сълза беше истинска. Тя беше затънала до шия в лайната и го знаеше.
— Защо не ми кажеш какво правиш тук? — каза жената и по погледа ѝ личеше, че ще приеме единствено истината.
Раг съзнаваше, че няма голям избор.
Шестнадесет
Момичето я лъжеше. През годините, в които бе обучавала млади послушници в Храма на Есента, момичетата неведнъж се бяха опитвали да я излъжат, да се оправдаят, да разчитат на престорена наивност. Каира виждаше измамата и в очите на това момиче.
Млада и просто облечена, тя изглеждаше достатъчно безвредна, докато раздаваше храна на двора. Но Каира я видя да се промъква в казармата и я проследи, когато влезе в кабинета на капитан Гарет. Оказа се, че предчувствието не я беше излъгало. Нещо ставаше и тя искаше да разбере какво е то.
— Нищо няма да ти кажа — заяви момичето и избърса сълзата си. Истинска ли беше тази сълза, или престорена? Вероятно престорена.
— Може би трябва да извикам Зелените куртки. Да ги оставя те да се оправят с теб.
— Не — бързо отвърна момичето. Явно вече си беше имала работа с тях.
— Защо не?
— Ами… няма нужда. Трябва да си тръгвам, чичо ме чака — изглеждаше отчаяна, като завардено животно. Очите ѝ се стрелкаха наляво-надясно, но не намираха изход.
— Кой е чичо ти?
Момичето не отговори веднага. Мислеше, скалъпваше история. Каира я остави да помисли известно време.
— Той… работи в двореца.
— Къде в двореца?
— В кухнята.
— Как се казва?
— Ф… Хенрик — отвърна момичето и устните ѝ потрепнаха при грешката.
— Ф-Хенрик значи — повтори Каира и осъзна, че мъничко се забавлява. — Ела тогава. Ще идем заедно при него.
— Не.
Момичето стоеше като вкоренено, още една сълза се спусна по лицето ѝ. Макар че се правеше на куражлийка, разбираше, че играта е свършила. Беше изплашена и Каира внезапно усети вина, задето се забавляваше с мъките ѝ.
— Седни — посочи ѝ стол до писалището на Гарет.
Момичето се подчини, като я гледаше изплашено, сякаш се страхуваше, че ще я нападне. Каира остана права, за да покаже кой контролира положението.