— Как се казваш?
Пак мълчание, после момичето отговори:
— Раг.
— Раг?
— Да, Раг. Какво, и за това ли те лъжа?
От внезапния ѝ гняв Каира разбра, че не лъже.
— Добре, Раг. Аз съм Каира. Знам, че не си се изгубила, затова можеш да ми кажеш какво точно правиш тук.
Раг я погледна дръзко и гневно, възмутена от подозренията ѝ.
— Не съм длъжна да ти казвам нищо — сопна се тя и заряза престорената невинност. — Върви доведи проклетите Зелени куртки. Не ми пука. Каквото и да ми направят, няма да е по-лошо от…
Явно беше казала твърде много, беше казала нещо, което не искаше Каира да узнае. Дали беше в беда? Това събуди инстинкта на Каира да защитава слабите, но трябваше да внимава — момичето може би беше по-силно, отколкото изглеждаше. Ако наистина беше в беда, Каира бе длъжна да ѝ помогне, но не искаше да я правят на глупачка.
— По-лошо от какво? — попита тя внимателно. — Някой заплашва ли те? В опасност ли си?
Раг се усмихна кисело.
— Какво те интересува? Не те познавам. И ти не ме познаваш. Нека си остане така.
— Ако някой иска да те нарани, аз мога да те защитя.
Раг се изсмя.
— Мадам, нищо не можеш да сториш. Никой не може да ме защити от тях. А и кой е казал, че искам защита?
Каира се вгледа в яростните малки очи. Въпреки протестите ѝ, беше очевидно, че Раг наистина иска някой да я защити. Зад дръзкото изражение имаше тъга и уязвимост.
— Всички имаме нужда от защита по един или друг начин, но не всички го признаваме.
Раг само поклати глава и се втренчи в скута си.
— Защо не ми кажеш какво правиш тук? — попита внимателно Каира. Раг поклати глава, но сълзите ѝ отново рукнаха. Каира опита да се усмихне. — Можеш да ми се довериш. Можеш да ми кажеш истината. Обещавам, че няма да пострадаш.
— Да се доверя на теб? — попита Раг. — А защо смяташ, че ти можеш да ми се довериш?
Добър въпрос.
— Да кажем, че по една случайност ми харесва да се доверявам на хората. Да им помагам да вземат правилното решение — проблесна спомен за онзи ден преди няколко седмици, когато Мерик извади меча си и освободи робите в склада. Беше го направил, защото тя му се довери и му помогна да вземе правилното решение.
— И получава ли ти се? — попита Раг.
Каира сви рамене.
— Да кажем, че постигам известни резултати.
Раг се намръщи, сякаш се чудеше дали може да ѝ се довери. Накрая взе решение.
— Дойдох да намеря един човек. Това е. Нищо особено.
— Кого търсиш?
Раг замълча, сякаш вкопчена в това последно късче информация, сякаш ако го изречеше, щеше да стане напълно уязвима.
Въздъхна и каза:
— Един тип на име Мерик Райдър.
Дъхът на Каира секна.
Имаше само една възможна причина Раг да търси Мерик. Това момиче беше изпратено от Гилдията, най-вероятно от самия Палиен, който искаше отмъщение. Но Каира трябваше да се увери.
— Кажи ми, Раг. Кой те изпрати да го откриеш?
— Ами… — не можа да отговори. Вече беше казала твърде много.
— Мислех, че си вярваме. Обещах ти, че няма да пострадаш, и ще спазя обещанието си. В замяна ти трябва да ми кажеш кой те изпраща.
— Виж… не го познаваш. Не е важно.
— Някой е поискал да проникнеш в казармите на Стражата и това не е важно? На мен ми се струва много важно, Раг.
— Един мой познат.
— Как се казва?
Раг се размърда неспокойно на стола, отвори уста да заговори, но явно размисли, после тръсна глава и въздъхна.
— Казва се Фридрик.
Каира беше разочарована. Надяваше се да чуе името на Палиен. Беше предположила, че момичето е изпратено от Гилдията, но вероятно ставаше въпрос за друг човек, на когото Мерик дължеше пари.
— Какво иска този Фридрик от Мерик Райдър?
Раг изглеждаше ужасно гузна.
— Не знам точно, но Фридрик е един от хората, които командват всички крадци, джебчии и други такива. Със сигурност не го търси за добро.
— Крадци и джебчии?
— Да — отвърна Раг, сякаш смяташе Каира за глупава, щом не може да схване. — Нали се сещаш… Гилдията — прошепна последната дума, като че ли се боеше да не я чуе някой.
Каира само се взираше в нея.
Гилдията.
Това сигурно беше той — човекът, когото беше преследвала, защото от Храма на Есента я бяха изпратили да го намери и да въздаде справедливост. А сега единствената ѝ връзка с него бе едно улично хлапе.
— Какво ме зяпаш? — попита Раг.
Каира осъзна, че се е втренчила в нея.
— Нищо — и си беше нищо. Нейната мисия за Храма на Есента бе в миналото; тя беше обърнала гръб на всичко това. Вече имаше нов живот и не беше задължена на щитоноските и майката игуменка.
Въпреки това нещо в нея искаше да открие този човек и да го отведе, ако трябва с ритници, до стълбите на храма. Тогава ще извика майката игуменка и ще ѝ каже, че е успяла, че е изпълнила задачата си по своя воля.