Освен това този мъж със сигурност не търсеше Мерик за добро. Каира не можеше просто да остави Гилдията да го залови. В двореца бяха на сигурно място, но не можеха вечно да стоят зад неговите стени. Въпрос на време беше Гилдията да направи своя ход. А откриеха ли него, щяха да открият и нея, и едва ли щяха да я поздравят с усмивки и прегръдки.
Каира Стормфал не беше човек, който чака неприятностите да дойдат при него. Ако щеше да има сблъсък, сама щеше да почука на вратата на врага си.
А това хлапе — това улично дете Раг — беше ключът към всичко.
Каира погледна момичето, като още се чудеше дали може да ѝ се довери. Вероятно нямаше избор. Дали трябваше да я измъчва, за да разбере къде е водачът на Гилдията? Дали да я предаде на Инквизицията и да остави сенешал Роган да използва безотказните си методи? Не. Дори да можеше да причини подобно нещо на едно момиче, нямаше гаранция, че Роган вече не е подкупен от Гилдията.
— Знаеш ли какво възнамеряват да сторят на Мерик Райдър?
Раг сви рамене.
— Не казаха.
— А според теб какво ще сторят?
Този път нямаше свиване на рамене. Раг много добре знаеше какво ще сторят.
— Нищо хубаво, със сигурност — отвърна тя.
— И ти си съгласна с това?
Раг се замисли. Явно добре съзнаваше последствията от действията си.
— Не. Изобщо не съм съгласна. Аз… — замълча.
— Какво, Раг?
Момичето сбърчи чело и после цялото ѝ лице се сгърчи.
— Нагледала съм се на онова, което причиняват на хората. Нагледах се на мъчения. Те карат хората да правят такива неща… Исках само да съм при тях, защото вече не можех да живея ден за ден с празен стомах и без покрив над главата. Но те… те… — сведе поглед към ръцете си, които бяха стиснати така здраво в скута ѝ, че кокалчетата им бяха побелели. — Исках само да съм част от нещо. Но аз не съм част от тях. Аз не съм като тях.
Каира взе ръцете ѝ в своите и каза с тъжна усмивка:
— Аз мога да ти помогна. Мога да те защитя от тях. Мога да ти осигуря новия живот, за който мечтаеш. Но първо трябва да ми помогнеш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?
Раг кимна. Как би могла да отхвърли възможността за нов живот далеч от Фридрик и неговата жестокост?
— Какво искаш да направя?
— Този човек, Фридрик. Искам да се добера до него. Трябва само да го примамиш някъде, за да мога да го заловя.
— Добре — каза Раг, — но как точно ще го направя?
— Той търси Мерик. Ако му кажеш, че си успяла да влезеш в казармите на Стражата, ще спечелиш доверието му. Кажи, че можеш да накараш Мерик да излезе, но ти трябва още време. Убеди Фридрик да се срещне с теб на определено място в определен час, когато Мерик ще е извън двореца. Тогава ще го заловя.
— Добре — каза Раг. — Мога да го направя.
Изправи се и избърса очите си. Каира сложи ръце на раменете ѝ.
— Мога да ти вярвам, нали, Раг?
Тя кимна сякаш искрено. Каира се надяваше, че Ворена гледа и че отвращението на момичето от Гилдията е истинско.
— Как да ги накарам да ми повярват? — попита Раг. — Да ми повярват достатъчно, за да направят каквото им кажа.
Каира се замисли. Ако Раг покажеше нещо на Фридрик в подкрепа на думите си, щеше да го убеди по-лесно да я последва.
— Вземи това — каза Каира и свали медальона от врата си. — Като знак на доверие. Освен това ще ти помогне да убедиш Фридрик, че си успяла; че си открила човека, когото търси. Кажи му, че е на Мерик Райдър.
Раг взе блестящия стоманен медальон и прокара палец по него, сякаш искаше да изтрие гравираните корона и мечове.
— Благодаря — каза тя, сложи медальона на врата си и го пъхна под ризата. Прие го твърде лесно и го скри твърде умело, и Каира пак бе обзета от съмнения. Но имаше ли вече избор?
Тя изведе Раг от казармите, през двора и до улицата.
— Разчитам на теб, Раг — каза ѝ, докато стояха в сянката на Скайхелм.
— Зная — отговори момичето и бързо се отдалечи.
Каира дълго гледа след нея, надяваше се да не предаде доверието ѝ. Само времето щеше да покаже.
А колкото до Мерик — трябваше ли да разбира за това? Трябваше ли да научи, че Гилдията не го е забравила и дори планира да го убие? Не. Той сега си имаше достатъчно грижи. Каира щеше да се погрижи сама за това.
Седемнадесет
Заваля точно преди мръкване. Каира беше дошла да го смени на поста пред покоите на кралицата и Мерик искаше само хубаво да се наспи. През последните дни той и останалите от личната стража на кралицата нямаха време за почивка. Почти не им оставаше време да ядат и да се изсерат, преди да застъпят отново на пост. Не че се оплакваше — това беше неговият славен миг, шансът му да се докаже.