Нали това искаш, Райдър? Да блеснеш? Да покажеш колко си предан на Короната и да накараш баща си да се гордее с теб? Или се заблуждаваш? Нищо не се е променило, нали, Райдър? Още си същото безполезно копеле, само че сега се перчиш с лъскава броня.
Докато минаваше през портите на казармата, чу виковете на мъжете, които тренираха в двора. Досега бе успявал да избягва Драконовата стража. Те като че ли постоянно тренираха, тренираха и пак тренираха. Не спираха да се упражняват, да усъвършенстват уменията си с меча и да си вадят душата просто за забавление. Мерик беше принуден да тренира усилено, за да го приемат в Стражата, но никога не се бе подлагал на подобно нещо.
Дворът беше пълен с голи до кръста мъже, телата им лъщяха от дъжда на светлината на фенерите, пара се вдигаше от тях, докато тренираха в студената вечер. Двама мъже с тояги вървяха покрай редица воини, които правеха лицеви опори в пълен синхрон. Всеки, който излезеше от ритъм, получаваше удар с тояга.
Въпреки умората си, Мерик се изкуши да погледа още малко от заслона на стрехите. Донякъде завиждаше на тези мъже за силата и отдадеността им. Макар че беше майстор на меча, който също беше минал през изтощителни тренировки, той се съмняваше, че би реагирал добре на боя с тояга. Най-вероятно щеше да им обясни къде точно да си я заврат.
Открай време това му беше проблемът — твърде независим, твърде вироглав. Това поведение не му беше донесло нищо добро през последните няколко години и вероятно бе за предпочитане, че сега някой друг щеше да взима решенията вместо него. Но трябва да изиграеш картите си по възможно най-добрия начин. Няма смисъл да се самосъжаляваш.
— Впечатляващи са, нали?
Мерик се обърна към прошарения мъж, който стоеше до него. Косата и брадата му бяха късо подстригани, а носът — чупен неведнъж. От възрастта и осанката му, както и от факта, че не се потеше като прасе с останалите от Драконовата стража, Мерик се досети, че е някой от лейтенантите на лорд-маршала.
— Много ги бива в лицевите опори — отвърна той. — Макар че вероятно боят с тояга е добра мотивация за всеки.
— Лорд-маршал Райдър вярва в подчинението. Болката е добро напомняне за това. Повечето от тези момчета се обучават при него от години. Дълги, трудни години на тренировки с копието и меча. Те са толкова дисциплинирани, колкото всяка армия по света.
Мерик добре знаеше колко много обича дисциплината Таник Райдър, макар че беше спестявал физическите наказания на сина си. Мерик предполагаше, че дължи това щастие на майка си.
— Аз съм Джаред — каза воинът. — Помощникът на лорд-маршала.
— Мерик — реши да се задоволи с това. Нямаше смисъл да признава, че е Райдър — не беше в настроение за неизбежния разпит, който щеше да последва.
— Мерик? — попита Джаред. — Странно, лорд-маршалът имаше коза на име Мерик. Наложи се да я заколим за провизии, преди да напуснем планината Криега. Той беше много разстроен заради това.
Коза?
Шибана коза?
— Някои хора се привързват към любимите си животни — отвърна Мерик през зъби. Жалко, че не изпитват същото към семействата си.
На мокрия от дъжда плац воините от Драконовата стража бяха преминали от лицеви опори към спринт. Половината носеха другарите си на гръб и тичаха през дългия трийсет ярда двор, преди да се разменят.
— Очаква ни битка, каквато никой не е виждал от векове — каза Джаред, — и трябва да сме готови. Силни. Бързи. Или поне по-силни и по-бързи от враговете.
— Виждам, че не искате да рискувате в това отношение — един от мъжете с тоягите налагаше двама изоставащи спринтьори.
— Да. Хуртите си ги бива, но ние ще сме готови за тях. Така или иначе скоро ще дойде денят, когато ще трябва да се бием рамо до рамо с вас. Надявам се, че и ти си готов.
— Както винаги — отвърна Мерик, макар да се питаше дали наистина е готов. Едно е да пазиш кралицата, друго е да застанеш на градската стена и да чакаш нападението на орда яростни хурти. — Но определено ми е по-спокойно, като знам, че вие ще сте до мен — опита да се усмихне на Джаред, който беше поруменял от гордост.
— Ха — рече той и плесна здраво Мерик по рамото. — За нас ще е чест. Драконовата стража и Кралската стража отново рамо до рамо. Легендите ще се разказват дълго след смъртта ни.
— Сигурен съм.
Воините в двора бяха приключили със спринта и сега стояха мирно. Един от тях притисна пръст към ноздрата си и се изсекна рязко в дъжда. Една тояга веднага се стовари на гърба му. Без да потрепне, той се обърна, грабна тоягата от ръката на мъжа и го удари с нея в коляното.