Мерик го разпозна от деня в тронната зала. Тогава носеше бяла животинска кожа и се изправи срещу маршал Фарен от Рицарите на Кръвта.
— По дяволите! — възкликна Джаред до него, защото положението явно щеше да загрубее.
— Някои от хората ви май не са схванали напълно важността на дисциплината — каза Мерик, като се опитваше да скрие усмивката си.
Джаред пристъпи към двамата от Драконовата стража, които сякаш бяха готови да се нахвърлят един срещу друг, но преди да заговори, един глас излая от сенките в края на двора:
— Курвенски сине!
Мъжете замръзнаха, двамата воини още се взираха един в друг.
Един висок мъж с брада излезе напред. Дори на оскъдната светлина Мерик не можеше да сбърка това строго изражение. Висок и величествен в бронята си, Таник Райдър тръгна към двамата мъже.
— Винаги ти, Курвенски сине. Ако не беше толкова добър с меча, да съм те изхвърлил сред снега още преди години — воинът стоеше мирно. — Много мускули, малко мозък. Имаш късмет, че точно мускули ни трябват сега. Заемете позиции — нареди Таник. — Останалите ще гледате и то внимателно. Не искам никакво неподчинение. Никакви свади. Никакво непокорство.
Курвенският син тръгна към центъра на двора и падна на колене. Мерик видя нещо в лицето му; нещо в очите… нима бе възможно да очаква с нетърпение това, което предстоеше?
Мерик се наведе и прошепна в ухото на Джаред:
— Интересно име, Курвенски син.
Джаред изкриви лице.
— Казва се Кормак. Другото е само прозвище. Най-добрият ни майстор на меча и той го знае. Не за първи път грабва тоягата и се съмнявам, че ще е за последно.
Таник даде знак на другия, който държеше тоягата. Мъжът тръгна напред, изглеждаше малко притеснен.
— Нищо лично — каза той, преди да вдигне ръка и да удари. Тоягата се стовари с пльосване на мокрия гръб на Кормак.
— Пак — каза Таник.
Мъжът замахваше в дъжда и удряше. Мерик преброи двайсет удара. Всеки път Таник Райдър казваше: „Пак“ и тоягата се стоварваше силно.
Мерик беше смаян от реакцията на Кормак, защото след всеки удар усмивката му ставаше все по-широка.
— Достатъчно — извика Таник и посегна към палката. — Запомни добре това; аз не си поплювам. Всички сте създадени от планинска скала. Вие сте безмилостни, храните се с кръв и стомана. Никой не може да устои срещу вас, защото аз ви направих непобедими. Вие сте само мои, мои синове и братя — Драконовата стража. Никога не го забравяйте.
Таник сведе поглед към Кормак Курвенския син, който още стоеше на колене в дъжда, после вдигна тоягата и я стовари за последно. Тя се разцепи на две в гърба на младия мъж и единият ѝ край излетя в тъмното. Кормак политна напред, но се задържа. Точно тогава вдигна очи към Мерик и срещна за миг погледа му. Мерик не познаваше този мъж, но беше сигурен, че видя омраза в очите му. Нямаше никаква представа какво му е сторил.
— Вървете да спите — извика Таник и захвърли парчето от тоягата. — Да се подготвите за сутрешната тренировка.
Воините от Драконовата стража послушно тръгнаха към казармите. Един от тях се опита да помогне на Кормак да се изправи, но той отблъсна ръката му, надигна се нестабилно и последва другарите си.
— До скоро, приятел — каза Джаред и бързо козирува.
— До скоро — отвърна Мерик и също отдаде чест. — Ако ви трябват по-здрави сопи, ще потърся в склада.
Джаред се намръщи на шегата, преди да последва хората си. Таник Райдър обаче остана насред двора.
Мерик го гледаше добре скрит под стрехата, не смееше да помръдне, за да не издаде присъствието си. Но колкото повече стоеше там, толкова по-неспокоен ставаше.
— Хареса ли ти представлението? — попита Таник.
Мерик се огледа наляво-надясно. В двора нямаше никого, бяха само той и баща му.
Явно не съм чак толкова добре скрит.
Таник се обърна към него. Дъждът плющеше по покритите с броня рамене, косата и брадата му бяха подгизнали. Мерик, като никога, не знаеше какво да каже.
— Да не си глътна езика, момче? Нали това искаше? Да се видим отново? Е, тук съм, така че казвай каквото имаш за казване, за да приключваме и двамата с това.
Спомените от детството отново го заляха. Спомени за дните на наказания и изпълнени с презрение погледи. За времето, когато никога не беше достатъчно добър. Когато се чувстваше безполезен. Когато беше разочарование.
Чакаше този шанс от години, а сега не знаеше какво да стори.
Почти неволно Мерик пристъпи напред и излезе на светлината, дъждът заплющя по главата му, стичаше се по лицето, тила му и по бронята. И сякаш този дъжд отми цялата му неохота да заговори.