— Мина много време.
Не беше зле за начало.
— Да, мина — отговори Таник. В гласа му нямаше емоция, нито сянка от съжаление или някакво бащинско чувство, но нима Мерик беше очаквал друго?
— Твърде много — каза Мерик. Този път Таник не отговори. Явно не беше съгласен. — Нали не искаше да ме виждаш?
— Не исках. Но след като си тук, давай да приключваме. Е, какво имаш да ми кажеш? — чудесно беше, че баща му не бе изгубил неподражаемия си чар.
Мерик имаше много за казване. Натрупваното с години разочарование кипеше в него и чакаше да се взриви, но той не можеше да намери думи. Трябваше да каже нещо. Трябваше да се възползва от момента. Не биваше просто да седи под дъжда и да става вир-вода.
— Как я караше?
Това прозвуча по-жалко, отколкото възнамеряваше.
— Въпросът е ти как си я карал? — рече Таник. — Но няма нужда да ми казваш, вече ме уведомиха. Ти си пияница, комарджия и развратник. Оставил си майка си да умре, докато си прахосвал богатството ѝ, и накрая си се озовал на улицата. Пропускам ли нещо?
Ти я остави да умре, копеле такова! Ти ни изостави! Ти си тръгна посред нощ като проклет крадец!
— Вече не съм такъв — каза Мерик. Едва позна собствения си глас. Това беше глас на дете. На самотно дете без баща и с болна майка. Дете, което иска само да е обичано, приемано и утешено.
— Така ли? Вече не си такъв? Сигурно това, че носиш броня на рицар, е достатъчно. Стъпка в правилната посока.
— Аз пазя кралицата.
— Така ли? Стоиш до нея, докато си върши работата. С какво си по-различен от гоблените по стените? Тепърва ще се види дали си способен да опазиш каквото и да било.
Аз спасих стотици роби? Стотици хора, които щяха да са в робство, ако не бях аз. Да, аз ги вкарах в онзи склад, но накрая ги спасих от участ по-страшна от смъртта и то с риск за собствения си живот.
Но не би могъл да обясни това на лорд-маршал Таник Райдър.
— Какво да сторя, за да докажа, че съм станал достоен мъж?
Таник се замисли.
— Ще имаш достатъчно време да се докажеш, когато хуртите дойдат. Може би дори преди това, ако страховете ми са основателни. Кралицата е в постоянна опасност. Говори се за наемни убийци. А сигурно и неколцина от собствения ѝ двор не биха скърбили за смъртта ѝ. Тя вероятно дори разчита на теб да я опазиш. Готов ли си за това, момче?
— Ще изпълня дълга си — отговори Мерик.
Не беше лъжа. Нали? Така или иначе надяваше се баща му да му повярва.
— Ще видим — каза Таник. — Тепърва ще видим — и без да каже нищо повече, той се обърна и влезе в казармите.
Мерик остана под дъжда, загледан след него.
Осемнадесет
Раг взе решение чак, когато мръкна. Седя на стълбите на Гробницата на Короните, взира се в Булеварда на Кралете с часове, докато не заваля. Тогава тръгна да се прибира, като все още мислеше.
Тази жена, Каира, беше свястна. Изглеждаше достатъчно искрена, не ѝ даде никакъв повод да се съмнява в думите ѝ. Когато каза, че ще я защити, говореше истината.
Само че никой не може да те защити от Гилдията. Дори Стражата не можеше да я защити. Гилдията имаше очи и уши навсякъде. Нямаше къде да се скрие от тях. А ако решат, че ги е предала, това щеше да е краят ѝ — и той нямаше да е бърз.
Когато влезе подгизнала до кости в кръчмата на Фридрик, Раг осъзна, че колкото и да ѝ се искаше, нищо никога няма да се промени. Тя бе желала само нормален живот, но това нямаше да се случи. Най-добре просто да се примири с този, който имаше.
Фридрик я чакаше до огнището. Хората му стояха около него — Харкас, Шърл, Ярик, Есен. Дори Палиен се спотайваше до огъня. Ядеше от метална чиния и ножът му стържеше по нея с гаден звук, от който зъбите на Раг изтръпнаха.
— Е? — попита нетърпеливо Фридрик. — Там ли е? Намери ли го?
Тя кимна и на тлъстото му лице се разля широка усмивка.
— Може ли да се изсуша? — попита Раг и той я погледна почти извинително.
— Разбира се — озърна се към хората си и на лицето му се изписа раздразнение. — Шърл, безполезно копеле такова, донеси ѝ кърпа.
Шърл излезе бързо, а Фридрик извика Раг по-близо до огъня. Част от нея беше благодарна за топлината. Друга част не искаше да е толкова близо до Палиен и ножа му, но тя знаеше, че е в безопасност в присъствието на Фридрик.
— Видя ли го? — попита я той, когато тя седна. — Видя ли го с очите си?
— Да, разбира се — отговори Раг. — Хубавец е и никога не млъква.
Разбира се, това беше описанието, което те ѝ бяха дали; тя не би познала Мерик, дори да се сблъскаше с него на улицата, но Фридрик се усмихна и кимна.
— Той е! Добро момиче. Знаех си, че няма да ме разочароваш.
Раг бе съвсем сигурна какво щеше да ѝ се случи, ако го беше разочаровала.