— Радвам се, че мислиш така. Значи нямаш против да ѝ дадеш малко пари? Не нося в себе си, а тя очевидно заслужава награда. Какво ще кажеш?
Палиен спря да дъвче и погледна с омраза към Раг, но изражението му бързо се промени, когато Фридрик се обърна към него. Палиен залепи усмивка на устните си, бръкна в кесията на колана си и извади две златни монети.
— Не ги харчи наведнъж — каза той, когато ги плесна на масата до Раг. Тя внимателно ги плъзна към шепата си, без да откъсва очи от него, в случай че му хрумне да смени предназначението на ножа.
— Какво правят тия цепеници на пода? — попита Фридрик, сякаш беше забравил за побоя над Шърл.
Раг потрепери. Шърл щеше да отнесе още бой, ако Фридрик пак се разгневеше. За щастие, преди това да се случи, вратата на кръчмата се отвори.
Влязоха двама подгизнали от дъжда мъже, които влачеха голямо и тежко тяло, с вързани на гърба ръце и торба на главата. Харкас затръшна вратата и тръгна да им помогне.
— О! — възкликна Фридрик. — Нашият гост пристигна. Макар и с известно закъснение.
Двамата мъже, които носеха тялото, вдигнаха извинително поглед. Раг напълно ги разбираше; и тя не би искала да кара Фридрик да я чака.
— Трябваше да го доведем снощи — каза единият от мъжете, нямаше предни зъби. — Но той още беше в безсъзнание и адски тежеше. Двамата нямаше да можем да го пренесем през целия път, без да ни видят.
— Няма значение — каза Фридрик. — Вече сте тук. Ярик, отвори избата за нашия гост.
Ярик се разбърза натам, а Раг пак се изуми от внезапните промени в настроението на Фридрик. Винаги беше такъв — в един миг си мислиш, че ще те прободе в окото, а в следващия те целува по бузата.
Мъжете повлякоха тялото след Ярик и Раг видя, че то мърда леко. Фридрик тръгна след тях, но се обърна към нея през рамо.
— Ела де. Не би искала да пропуснеш това.
Раг беше съвсем сигурна, че би искала да го пропусне. Вече го беше виждала десетки пъти. Фридрик сякаш държеше да се перчи пред нея, като че ли искаше да я впечатли с жестокостта си. Тя знаеше, че не бива да отказва, затова го последва, когато отнесоха тялото в задната част на кръчмата.
Капакът на пода се отваряше към скрибуцащи стълби в мрака и Раг тръгна след Фридрик надолу. Някой беше запалил фенер в избата. Тя беше огромна, дълга поне стотина крачки. В средата ѝ имаше дълбока шест и широка двайсет крачки яма — мръсна дупка за мръсни дела. Раг още не беше виждала онова, което се случваше в нея, но знаеше, че е отвратително. В тази яма се провеждаха боеве; това беше повече от очевидно и Раг не се съмняваше, че не всички излизат живи оттам.
Завлякоха тялото до една от дървените подпори и развързаха въжето от китките му. След това мъжът с липсващите зъби окова ръцете на пленника за подпората и всички се отдръпнаха назад.
За един ужасен миг Раг се запита дали това не е Мерик Райдър — когото са успели да заловят — и сега Фридрик и Палиен щяха да разберат, че ги е излъгала.
Когато обаче Фридрик свали торбата от главата на мъжа, Раг нямаше време да изпита облекчение, защото разпозна човека, който се втренчи яростно в тях.
Той огледа всички поред. Лицето му беше смазано от бой, едното око бе подуто и полузатворено, а устните и носът бяха обрамчени от съсирена кръв. Въпреки всичко Раг го позна. Линкон, така се беше представил. Тя си спомни колко добър беше с нея, след като Крупс едва не я уби. Той я пазеше и ѝ даваше вода, за да си накваси устата. Внезапно изпита вина, че беше отрязала главата на онова копеле и бе избягала от Зелените куртки, преди да успее да му благодари.
Е, сега нямаше как да го стори.
— Нобул Джакс — каза Фридрик, сякаш поздравяваше стар приятел. — Колко се радвам да те видя. Мисля, че вече знаеш защо си тук.
Нобул? Нали се казваше Линкон? Е, няма значение — определено беше той. Бащата на Маркъс.
Палиен се наведе напред, но не твърде близо, сякаш се страхуваше, че Нобул ще го захапе.
— Вече не си такъв умник, а? — рече той и се ухили подигравателно.
Нобул се втренчи с омраза в него.
— Да не си мислеше, че можеш да претрепеш двама от най-добрите ни събирачи на дългове и да ти се размине? — попита Фридрик. — Да не си помисли, че няма да те намерим? Ние сме Гилдията, Нобул. Имаме очи навсякъде. Младият Антон работи за нас още от дете. От седмици чака възможност да те подмами навън.
Раг видя как Нобул сбърчи чело при споменаването на Антон. Който и да беше той, явно щеше много да загази, ако Нобул се измъкнеше оттук, но това не изглеждаше особено вероятно в момента.
— Е, знам какво си мислиш — продължи Фридрик. — Ще те измъчваме до смърт и ще хвърлим трупа ти в Сторуей, нали? Нали? — сви ръка до ухото си, сякаш чакаше да дочуе някакъв отговор. — Сбърка. Наумил съм нещо много по-забавно. Ти си здравеняк, с такива огромни плещи, а и много те бива в битка, ако се вярва на слуховете. Защо да прахосваме подобна възможност?