Каквото и да решеше, трябваше да го стори бързо.
Амон Туга приближаваше и като че ли нищо не беше в състояние да го спре.
Двадесет
Нобул нямаше представа колко дълго ще го държат в тази тъмница. Но не мракът го тревожеше. Не го тревожеше дори фактът, че накрая ще го убият, а те щяха да го убият, и последният глупак би разбрал това. Не знаеше само кога и как.
Най-много го болеше, че е безпомощен и няма да може да стори нищо, че ще умре като прасе в кланица.
Не беше осъзнавал за колко неща си струва да живее, докато не го заловиха. Отдавна искаше да се накаже заради случилото се със сина му. Искаше да се подлага на всякакви изпитания, за да облекчи вината, която висеше на врата му като наковалня. Но сега, когато беше тук, когато го хванаха и наказанието бе започнало, той осъзна, че всъщност не е искал това.
Всъщност Нобул Джакс искаше възмездие. Искаше да нарани някого. Да причини болка. Да унищожава.
В миналото, в дните на кръв и касапница, когато газеше из изкормени вътрешности, сред оглушителни писъци — тогава се чувстваше истински жив.
Нобул не искаше да бъде наказан. Той искаше възмездие. Изглежда обаче съдбата го беше лишила от това, показваше му задника си. Изглежда вече нямаше да получи шанс за отмъщение. Изглежда вече нямаше шанс да стори каквото и да било.
Жалко. Много му се искаше да докопа Антон. Това нещастно малко копеле беше виновно за всичко. Колко ли му бяха платили? Какво ли му бяха обещали, за да бъде техен шпионин сред Зелените куртки? Ако някога се измъкнеше оттук, щеше да се погрижи Антон да съжали за деня, в който за първи път е чул за Гилдията. Но шансовете му да се измъкне оттук цял бяха съвсем нищожни.
Проскърца дърво, изстърга резе и Нобул инстинктивно сви крака и приведе рамене, за да стане възможно най-незабележим. Не знаеше откога стои окован за тази подпора, но вече всичко го болеше. Беше сигурен какво ще последва и колкото по-добре се свиеше, толкова по-малко щеше да го боли от ритниците.
— Време е за ставане — рече мъжът през пролуката на мястото на предните си зъби. Остави фенера и кофата, които носеше, и изрита силно Нобул. — Скоро идва твоят ред. Чакането свърши. Изпратиха ме да те почистя — преди Нобул да реагира, беззъбият взе кофата и го заля с леденостудена вода.
Нобул изскърца със зъби от шока, дишаше тежко, сърцето му внезапно задумка в гърдите. Беззъбият мина зад него и го издърпа да стане. Ръцете на Нобул още бяха приковани към подпората, но той все пак ги опъна пробно, за да провери дали няма да се освободят. Не, нямаше.
— Хайде, вече си буден, нали?
Нобул не отговори, само се втренчи с омраза в грозната му физиономия. Внезапно беззъбият го удари в корема. Не беше особено силен удар, нито точен — един добър удар щеше да му изкара въздуха, — но все пак заболя.
— Попитах те нещо — рече беззъбият. — Какво ще кажеш?
Нобул се ухили и напуканите му устни разкриха окървавените зъби.
— Ще те убия.
Мъжът пристъпи към него, но не съвсем близо. Нобул очакваше още един удар в корема, ала беззъбият само се усмихна.
— Ти си мъртвец, човече. Корав си, признавам. Няма как иначе, щом си пребил двама от хората на Фридрик. Те бяха много способни. Бяха сред най-способните. Сигурно имаш много големи топки, за да се опълчиш така на Гилдията. Или просто си адски глупав.
Нобул само го гледаше.
— Горе много приказват за теб, да, да — продължи беззъбият, сякаш си бъбреха приятно до огъня. — Казват, че си имал момче, ама някой го убил. Казват, че било злополука, но и двамата знаем, че не е така — приближи се още повече, почти достатъчно, за да може Нобул да го ухапе, но той не го направи, защото искаше да чуе още. — Зелените куртки, които са го застреляли, са се опитвали да заловят убиец, наемен убиец. И кой според теб е изпратил този убиец?
Нобул се досещаше. Беше мислил дълго и усилено по въпроса. Нямаше престъпление в Стийлхейвън, в което да не беше замесена Гилдията. Това само потвърждаваше подозренията му.
— Точно така — ние го изпратихме. Неговата мишена се наричаше Константин. Този Константин беше взел нещо, което принадлежеше на Фридрик. И ако не беше той, твоето момче щеше още да е живо. Гадна работа, дума да няма. Сигурен съм, че Фридрик ужасно се разкайва за това. Със сигурност ще иска да се реваншира — озърна се към ямата зад Нобул. — Сигурно затова ти дава шанс да се биеш.
Маркъс беше убит от Дени, Нобул вече знаеше това, но момчето го бе направило неволно, в опит да си свърши работата. Истинската причина за смъртта на Маркъс беше, че Фридрик бе наредил убийство и нещата се бяха объркали. А сега и Нобул щеше да умре, щеше да бъде убит от човека, който бе виновен за смъртта на сина му.