Публиката мълчеше разочаровано, когато питбулът накрая се отпусна в хватката му, езикът му беше провиснал от устата като сурова мръвка.
Като дишаше накъсано от болката, която бе започнала да пламти в раните му, Нобул се изправи на крака. Сега всички го гледаха, всички бяха разочаровани. Той искаше да запомни тези лица, искаше да ги запази в главата си, за да може по-късно да ги открие един по един и да ги накара да си платят за това удоволствие.
Надали щеше да има такава възможност обаче. Затова може би беше най-добре да им осигури нещо за спомен.
Първото куче още се свиваше в ъгъла на ямата и когато Нобул тръгна към него, то заскимтя от ужас. Нямаше къде да иде, нямаше къде да избяга.
— Искате зрелище, а, мръсници? — извика Нобул. — Искате да гледате шибан бой с кучета?
Питбулът изскимтя, когато той го изрита, и се сви още повече. Нобул продължи да го рита. Кучето дори не опита да се защити, нито да избяга, докато той го блъскаше с ботуша си и плюеше кръв, отворил широко очи, които не виждаха нищо друго, освен болка и смърт. Не след дълго питбулът вече не помръдваше.
Нобул се извърна към тълпата, за да им изкрещи, че е победил, че той не умира толкова лесно, но някой нахлузи нещо на главата му. След миг отново беше повален на земята с вързани крака. Не можеше да стори нищо, освен да лежи тук, за да го ритат до смърт също като кучето. Но не стана така.
Те просто го оставиха в ямата с двете мъртви животни, докато шумът от разочарованата тълпа бавно заглъхваше.
Двадесет и едно
Заповедите на магистра Гелредида често бяха неясни. Въпреки времето, прекарано с нея, Уейлиън трудно разгадаваше какво точно иска тя от него. Затова беше странно, че сега, като никога, му беше дала съвсем ясни нареждания.
Уейлиън трябваше да отиде в сиропиталището за момчета в Квартала на Северната порта, където живееше някой си Джозая Клум. След като го откриеше, трябваше да представи документи за осиновяването му на собственика на сиропиталището и да придружи момчето до една къща в Доковете.
Можеше ли да е по-просто?
Едва когато тръгна на север през града, Уейлиън започна да се опасява, че вероятно задачата не е чак толкова проста, колкото си мислеше.
Последния път, когато бе минал по улиците на Северната порта, той беше в компанията на магистрата и двама Рицари на Гарвана. Сега бе сам и съвсем ясно осъзнаваше колко уязвим е за просяците и крадците. На всеки ъгъл му се струваше, че някой го гледа, преценява го, иска да го убие. Смъкна по-ниско качулката си, за да се слее със средата, но така само ограничи видимостта си и щеше да е съвсем лесно някой да се промъкне до него, да го халоса по главата и после да го завлече Арлор знае къде…
Я се стегни! Ти оцеля по пътя към Силвъруол. Победи зверовете в планината Криега. Измина безброй левги в компанията на сурови воини. Какво са улиците на Северната порта? Нищо работа!
Две момчета се гонеха пред него, а майка им крещеше от прозореца на една къща. Щом две деца можеха да си играят по тези улици, значи и той беше в безопасност. Е, Северната порта беше опасен квартал, никой не би го отрекъл, но все пак не ставаха убийства на всеки ъгъл.
Уейлиън продължи вече малко успокоен. Мисията му беше за благото на града, или поне той така си мислеше. Можеше да се изправи пред опасностите на Северната порта заради това. Ако сега се страхуваше да върви по улиците на Стийлхейвън, какво щеше да прави, когато хуртите нахлуеха? Ще се скрие под леглото и ще чака да приключат с изнасилванията и грабежите?
Уейлиън вече беше доказал куража си, и то неведнъж; тази задача беше нищо в сравнение с премеждията му. Богове! Та той беше спасил града от нахлуването на страховити таласъми и се беше измъкнал невредим.
Е, почти невредим.
Вече беше време да се докаже напълно — пред Гелредида, пред другите чираци, може би дори пред Огнището. Огън щеше да погълне Стийлхейвън, орда варвари щеше да коли и разрушава, затова Уейлиън трябваше да изиграе своята роля в спасението на града. Той вярваше на Гелредида, макар че невинаги разбираше действията ѝ. Тя мислеше само за доброто на Стийлхейвън и той щеше да даде всичко от себе си, за да ѝ помогне.