Не на такава новина се надяваше Уейлиън. Изглежда, първата част от мисията му щеше да се провали.
Когато се върна на улицата, той се замисли за следващия си ход. Гелредида го беше изпратила в Северната порта с две задачи. В първата не беше успял — но все още нямаше да докладва за това, не и преди да опита да изпълни втората.
Вече мръкваше, когато намери другия адрес в Северната порта. Невзрачна къща на една невзрачна тераса, единственото по-забележително нещо беше покритият с катран трегер над вратата. На него с бели разкривени букви беше изписано „БИЛКАРНИЦА“.
Уейлиън спря пред вратата и огледа улицата в двете посоки. Беше пуста. Бе достатъчно странно да има билкарница в тази част на града, но тук тя трябваше да е заливана с молби за тинктури и мехлеми за лечение на безбройните болести, породени от нездравословните условия за живот в квартала. Пред нея трябваше да се вие опашка чак до края на улицата, а нямаше жива душа.
Вероятно беше затворено.
Уейлиън дръпна веригата до вратата и чу звънчето да пропява вътре. Не чака дълго, преди прозорчето във вратата да се отвори. Две зорки очи се втренчиха в него зад желязната решетка.
— Да? — гласът беше дълбок, а думата бе изречена протяжно.
— Здравейте — отвърна Уейлиън, отново го обземаше притеснение. — Изпращат ме от Кулата на Магистрите с една… молба.
Настъпи мълчание, очите се взираха в него, без да мигат.
— Какво е естеството на молбата?
— Може ли да говорим вътре? — попита Уейлиън.
Прозорчето рязко се затвори, чу се дрънчене на ключове в няколко ключалки и стържене на резета. Вратата бавно се открехна и разкри висок мъж с тъмна, прилежно фризирана коса, който неохотно се отмести, за да пусне Уейлиън вътре. Още щом пристъпи в тъмната стая, вратата се затвори зад него и той се зачуди дали все пак не трябваше да остане на улицата.
— Какво мога да сторя за вас? — попита мъжът, докато палеше още свещи от онази, която държеше с дългите си пръсти.
— Аз нося списък — каза Уейлиън, стиснал до гърдите си пергамента, който Гелредида му беше дала.
— И трябва да ви снабдя със съставките от списъка? — попита мъжът и мина зад тезгяха, който заемаше едната стена на билкарницата.
— Ами… да.
Новите свещи озариха стаята и Уейлиън вече виждаше, че в нея има много рафтове със стъкленици, буркани и други алембици. Билки растяха в малки глинени саксийки, редом до предварително приготвени компреси и отвари. На стената зад тезгяха се точеха редици малки чекмеджета, всички прилежно надписани. Уейлиън не успя да разчете повечето надписи на слабата светлина, но не се съмняваше, че този мъж знае какво има във всяко от чекмеджетата.
— Може ли да видя списъка? — попита мъжът и протегна дългата си ръка. Уейлиън се вгледа в нея почти хипнотизиран, сякаш виждаше как огромен паяк се разпъва в мрежата си.
— Не — каза твърде високо той. — Искам да кажа… трябва аз да ви го прочета. — Всъщност Гелредида беше настояла изрично за това.
Мъжът се усмихна.
— Добре тогава. Четете.
Уейлиън присви очи в сумрака и зачете:
— Ами… влачен корен?
Билкарят се усмихна.
— Да, имам — обърна се наляво и посегна с дългата си ръка. Ловко отвори едно от безбройните чекмеджета зад себе си, извади някакъв корен и го сложи на тезгяха с почтително внимание.
— Жълта паричка?
Билкарят посочи с дългата си ръка.
— На рафта ето там — но усмивката му беше изчезнала. Уейлиън тръгна към рафта и посегна към нещо, което приличаше на малка стиска слама. — Не, вляво — той свали малко гърненце, в което имаше подобно на маргаритка цвете. Внимателно го остави на тезгяха до корена.
После пак сведе очи към списъка.
— А имате ли есенция от карамфил?
— Разбира се — отговори билкарят, който вече се беше смръщил. — Кой ви изпрати с този списък? — попита той, докато ровеше под тезгяха.
— Ами… ъ… не мога да ви кажа — рече Уейлиън. Гелредида изрично му беше наредила да си държи устата затворена по въпроса и той беше решен да стори точно така.
— Аз се казвам Милиус, между другото — каза билкарят, когато сложи една стъкленица на тезгяха. — Вие как се казвате? — и протегна ръка към Уейлиън.
— Аз… ъ… Уейлиън — отвърна той и стисна огромната десница. Все едно хвана дървесен клон и изпита мимолетна паника, когато тя се сви около ръката му. Погледна отново в списъка, към последната точка от него.
— Остана само едно нещо. Имате ли мискантус?
Билкарят — Милиус — затегна още повече хватката си върху ръката на Уейлиън и се втренчи в него с тъмните си очи.
— Знаеш, че имам, млади Уейлиън. Много добре знаеш.
— Така ли? — попита Уейлиън и опита да издърпа ръката си, но тя беше здраво заклещена.