Звярът се приземи пъргаво, извъртя се в снега и воинът приклекна насреща му зад щита си. След това притихнаха, Уейлиън чуваше единствено вятъра и тракането на зъбите си. После воин и звяр се задвижиха едновременно, ноктите на звяра задраха по леда, когато се втурна напред, а рицарят се хвърли насреща му през виелицата. Скочиха, откъснаха се заедно от земята, рицарят се отметна настрани, заби крак в скалния склон и удари, докато звярът прелиташе покрай него. Атаката бе мигновена, мечът се заби и излезе с мимолетен проблясък на стомана. Рицарят се приземи и направи една-две крачки почти небрежно. Зад него мечката или вълкът, или каквото беше там, се стовари на купчина и снегът под нея започна да поаленява.
Уейлиън за малко да се засмее при победата на рицаря. За малко. Успя само да се изправи, като се подпираше на скалата. Безброй благодарствени слова бяха готови да се изтъркалят от езика му, стига да успееше да го раздвижи. Вместо това нададе само благодарствен стон.
Рицарят прибра меча си и клекна до звяра, сякаш да прецени дали струва нещо. Уейлиън се запрепъва към него, но воинът не му обръщаше внимание.
— Бих искал… — започна Уейлиън, раменете му трепереха неудържимо. Дори да го чу, рицарят с бронзовата броня не реагира. — Бих искал… да ви изкажа… безкрайните си благодарности.
Рицарят се обърна, огледа го от глава до пети, после кимна.
Явно беше човек на действието, не на приказките.
— Аз… аз търся Укреплението — каза Уейлиън. — Предполагам, че вие сте…
— Това не ме засяга — каза рицарят и тръгна към коня си. Започна да рови в едната торба на седлото, а Уейлиън се запъти към него.
— Моля ви… изпращат ме от Стийлхейвън. Аз трябва…
Рицарят не му обърна внимание и мина покрай него, стиснал две намотки въже. Клекна до звяра, върза предните и задните му крака, а после с невероятна сила го вдигна на раменете си.
Уейлиън гледаше и усещаше как студът пропълзява в костите му, защото му се струваше, че ще го оставят тук да умре съвсем сам.
— Моля ви… — започна той и изхлипа. — Моля ви, трябва да ме заведете в Укреплението. Нося важно съобщение. Ако не ми помогнете… ще умра тук.
— Това не ме засяга — повтори рицарят.
Уейлиън усети как в стомаха му се разгаря гняв. Не успя да го сгрее, но пък му стана по-лесно да говори в студа.
— Ако ще ме оставиш тук, тогава защо ме спаси?
Рицарят се обърна и го изгледа без капка жал изпод шлема си.
— Не го направих заради теб. Този звяр вилнее от дни.
Уейлиън внезапно изпита вина и се почувства малко глупаво.
— Извинявай. Сигурно това създание е нападнало много невинни местни хора.
Рицарят се усмихна накриво.
— Местни ли? Кого го е грижа за тях? Разкъса шест кози на лорд-маршала. Затова го убих.
Уейлиън разбра, че няма да получи милост от него, но опита отново:
— Моля те. Трябва да ме заведеш при него. Трябва да говоря с лорд-маршала.
— Това не ме засяга — отговори рицарят и се обърна да си върви.
— Но аз трябва да му занеса това — извика Уейлиън и вдигна пергамента с вкочанените си пръсти.
Рицарят го погледна за миг, видя печата, който, също като нагръдника му, имаше формата на крилат дракон, и сви рамене.
— Защо не каза още отначало?
Върна се при коня си, натовари трупа на седлото, после тръгна да си прибере копието. Уейлиън го гледаше и се чудеше дали това е краят на разговора.
Рицарят хвана юздите на коня и го поведе през планината. След три крачки се озърна назад.
— Е? Какво чакаш?
Уейлиън нямаше нужда от допълнителна подкана и се запрепъва след него през снега.
— Ето, свърши нещо полезно — добави рицарят и му подаде копието.
Уейлиън го хвана с две ръце и едва не се катурна назад под тежестта му. Все пак с благодарност тръгна след рицаря и коня с тежкия товар. Надяваше се само Укреплението да не е далеч.
И там да има огън.
Много голям огън.
Две
Епиак беше умрял през нощта. Умря тихо и кротко. Спокойно. Регулус Гор знаеше, че не така е искал да умре младият воин.
Никой затани не искаше да умре спокойно. Те бяха воини. Горди. Яростни. А гортана бяха най-яростните. Да избягаш от враговете пред лицето на смъртта е най-големият позор. Затова и срамът от бягството бе ужилил Регулус до живеца. Да, той се утешаваше, че има достатъчно време да си върне честта и мястото сред племената на Екуун. Достатъчно време да отмъсти. Засега просто щеше да понася безчестието и да оцелее достатъчно дълго, за да планира завръщането си.
Регулус продължи бдението си, докато слънцето се издигаше над планината. Беше висок повече от седем стъпки, мощното му мускулесто тяло се очертаваше на златната утринна светлина, гривата от гъсти кичури, увенчаваща главата му, се спускаше по гърба. Ръката му си играеше с дръжката на меча: дълга пет стъпки черна стомана, дар от баща му, който бе получил на церемонията по посвещаването му. Това бе единственото му притежание — но не се нуждаеше от нищо друго.