Милиус се взира в него сякаш цяла вечност, не продумваше, не помръдваше. Страх пропълзя в Уейлиън; той не смееше да извърне очи, не смееше дори да се опита да издърпа ръката си от хватката на билкаря.
Тогава Милиус го пусна и отстъпи крачка назад.
— Знаеш ли? Имам точно каквото ти трябва — каза той, обърна се и изчезна през вратата зад тезгяха.
Уейлиън не губи време — не възнамеряваше да стои повече тук, трябваше да се омита, докато още можеше.
Заотстъпва към входната врата, без да откъсва очи от тъмния отвор, през който беше изчезнал Милиус. Напипа дръжката, но тя заяждаше и не искаше да се завърти. Паниката му нарасна при мисълта, че е в капан тук, той хвана дръжката с две ръце и дръпна с всички сили, като скърцаше със зъби от усилието. За негово облекчение вратата се отвори и разкри тъмната улица.
— Къде си тръгнал? — попита глас зад него. Уейлиън се обърна и видя Милиус, който държеше две чаши, от които се вдигаше пара. — Направих билков чай.
Чай? От този откачен? Как ли пък не!
— Не, благодаря — отговори Уейлиън. — Тъкмо си спомних… че трябва да ида… да си нахраня рибките!
И изхвърча навън, далече от аптекаря и гадната му отвара.
Дотук беше със спасяването на града. Точно сега Уейлиън можеше да мисли единствено за собственото си спасение и макар да знаеше, че господарката му няма да е доволна от частичния му успех, реши, че ще ѝ се наложи да се задоволи с него.
Двадесет и две
Регулус никога не беше виждал нещо толкова великолепно. Племената от Екуун бяха номади, те строяха селата си от кожи, кости и кал. Олтарите на небесните богове бяха изграждани от камък и скала, но дори най-големите стигаха едва до десет-петнайсет стъпки височина. Нищо не го беше подготвило за гледката на този град.
Стийлхейвън беше като новоизникнала от земята планина, издигаше се по брега в дръзко предизвикателство срещу морето и небето. Стените му бяха високи и прави, сякаш издялани от скала. Вътре се виждаха кули, като упорити гиганти, възправени един срещу друг на огромна каменна арена.
Когато приближиха достатъчно, Регулус спря воините си на едно възвишение, за да погледат града. Поток от хора се вливаше в Стийлхейвън от север и оттук Регулус виждаше величествените кораби с многоцветни платна, които влизаха в пристанището от юг.
— Никога не съм виждал такива неща — каза Аккула, който се взираше в огромния залив. — Сигурно боговете имат дял в това.
Леандран се изсмя.
— На Безноктестите племена им липсва сила и ярост, затова са станали толкова сръчни. Това не е дело на богове, а на хора.
Леандран беше най-старият сред тях и беше обиколил цял Екуун, но Регулус се съмняваше, че дори той е виждал подобно нещо. — Е, как ще влезем? — попита Леандран.
Регулус се взираше в града, в огромните му стени и извисяващите се зад тях кули.
— Ще влезем през градските порти и ще се представим.
— А дали един от нас да не тръгне напред, за да извести за идването на вожд затани.
Регулус поклати глава.
— Не, Леандран. Аз не съм вожд. Ние сме просто воини, които предлагат оръжията си в защита на града. Не се страхувай, един ден ще се върнем в Екуун като герои, прославени герои.
— Вярвам ти, но не трябва ли да сме предпазливи?
— Предпазливи ще бъдем, стари приятелю, но можем ли да сторим друго, освен да минем през портата? Няма как да се скрием сред останалите пътници. — Посочи към безкрайния поток от хора, който се изливаше през градските порти.
Не говориха повече. Каквато и опасност да ги грозеше, те можеха да сторят само едно — да продължат напред. Освен това воините затани никога не се промъкваха, нито се криеха в сенките. Те се биеха с гордо вдигнати глави, ревяха бойния си вик към небето и посрещаха дръзко смъртта.
Регулус издърпа наметалото от раменете си, хвърли го на земята и тръгна към града. Воините му сториха същото и последваха вожда на своето племе, както бяха правили толкова много левги досега. Регулус се надяваше, че ще е достоен за доверието им и че не ги води към сигурна смърт.
Павираният с камък път под краката им ги отведе на изток, докато не стигнаха до мост, който прекосяваше широка, лъкатушеща от север река. Южно от моста, на западния бряг на реката, имаше порутени сгради. Те изглеждаха много стари, но Регулус видя хора там, мъже, жени и деца. В другия край на моста се извисяваше огромна порта, от която каменен път поемаше на север.
Още щом Регулус и петимата му воини стъпиха на моста, се чу вик. Съгледвачите по крепостната стена ги бяха забелязали и воини в зелено трескаво забързаха да ги пресрещнат. Един от тях изкрещя да затворят портите, а друг нареди да извикат подкрепления.