— Не отстъпвайте — нареди Регулус, щом наближиха средата на моста. — Идваме като съюзници, не като врагове.
Воините му се подчиниха, но Регулус усещаше безпокойството им, особено у Джанто, чиито ръце бяха опасно близо до дръжките на двете секири.
Движението при портата стана още по-трескаво — една жена изпищя, а пътниците бяха избутани встрани, когато още воини в зелено се изляха от града. Те се строиха в края на моста и насочиха напред дългите си копия. Регулус едва не се засмя. Ако искаше да влезе със сила, воините му щяха да посекат всички само за миг.
Когато стигнаха на десетина стъпки от портата, той вдигна ръка, за да спре хората си. Тръгна сам напред, застана пред копията и огледа нервните мъже зад тях.
— Не се плашете — каза той. — Идвам като приятел и съюзник. Не като враг.
Неколцина от мъжете го гледаха смаяни.
— Мамка му! То говори — рече единият и веднага свали копието си.
— Да, говоря. И ще преговарям с вашата кралица. Ще ѝ предложа меча си. — Регулус стисна дръжката на черното стоманено острие и го разклати в ножницата, което изплаши още повече дребосъците.
— Това е някакъв номер — каза един от тях.
— Ако е номер, не го бива много — отвърна друг. — Да тръгне право към портите, просто ей така.
— Е, какво ще правим? — попита трети.
Беше се появил още един воин в зелено, който стоеше зад другарите си. Взираше се преценяващо в Регулус. Този беше по-възрастен, обветреното му лице беше покрито с белези.
— Вие наемници ли сте? — попита той.
Регулус знаеше тази дума — скитащи воини, които се сражават в битки срещу награда, а не от вярност към вожд или племе.
Предполагаше, че сега, когато беше вече изгнаник, за студеноземците наистина беше нещо като наемник.
— Да. И ще се бия за славата на този град.
Мъжът се усмихна кисело.
— В туй, което предстои, няма да има много слава, но не сме в положение да отпращаме воини, които искат да се бият. Дори да са… ами… чужденци. Пуснете ги — нареди на хората си. — Ще ги заведем при сенешала. Той ще знае какво да прави с тях.
— Просто ще ги пуснем в града? — попита един от мъжете.
— Да не мислиш, че ще е по-добре да ги оставим да бродят из околността? — попита водачът.
Това сложи край на спора. Мъжете вдигнаха копията си и позволиха на Регулус и хората му да прекосят моста. Водачът им ги поведе към огромната порта, а войниците му ги последваха. Регулус виждаше, че са нервни и стискат здраво копията си; но нямаше от какво да се страхуват. Скоро може би щяха да се бият рамо до рамо — тогава щяха да разберат колко добре е да имаш съюзници затани.
Щом влязоха в града, Регулус и воините му започнаха да оглеждат смаяни сградите, които се извисяваха над тях. Земята под краката им беше грубо покрита с камъни, които образуваха пътека между къщите от двете страни. Каменните градежи като че ли се надвесваха над тях като клони на дървета и образуваха проход, подобно на склонове на стръмна долина. Затани едва забелязваха, че хората в града се взират в тях с изумление и страх.
Воините на Регулус скоро стигнаха до портите на друга огромна сграда, която се издигаше мрачна към сивите небеса. Тук ги чакаха още воини със зелени куртки и Регулус бе обзет от лошо предчувствие. Спомни си за предупреждението на Том Блекфут.
— Не правете нищо — каза на воините си на родния им език. — Но внимавайте.
Те нямаха нужда от втора подкана и Регулус видя как всеки от тях си набеляза мишена — мъж, който щеше да умре на мига, ако бъдеха нападнати.
От кулата излезе човек, облечен с проста сива роба. Качулката беше свалена и разкриваше лице, което беше твърде слабо дори за студеноземец. Непознатият се вгледа с интерес в Регулус.
— Добре сте дошли — каза той. — Казват, че сте готови да се биете за Стийлхейвън срещу ордите, които напредват към нас?
— Аз съм Регулус от гортана. Дойдох на север, за да прославя племето си.
Мъжът се усмихна, но не изглеждаше никак впечатлен от думите му.
— Да, сигурен съм. Моля, последвайте ме.
Той тръгна към огромната кула и Регулус го последва. Минаха през двор и влязоха в мрачно помещение, по чиито стени горяха огньове. Регулус внезапно се почувства в капан; той беше воин на равнините, беше свикнал да спи под звездното небе и под зоркия поглед на боговете. Тук се чувстваше като заровен под земята.
— Дойдох да предложа меча си на вашата кралица — каза той, безпокойството му нарастваше. — Къде ни водиш?
Мъжът в сиво се обърна и се усмихна. Регулус нямаше опит с хората от Безноктестите племена, но те като че ли много се усмихваха. Той не знаеше от какво толкова е доволен този мъж.