— Аз съм сенешал Роган — съветник на Джанеса, кралица на Стийлхейвън. Имам честта да посрещам и приемам всички, които искат да се бият за града. Наемниците са настанени тук, където за тях могат… да се полагат нужните грижи. Това ще е вашето жилище.
— Но аз трябва да предложа меча си на кралицата. — Регулус вече трудно криеше гнева си и воините му усетиха това. Хагама стисна с две ръце копието си, готов да нападне, а Джанто отпусна ръце на дръжките на секирите. Очите му оглеждаха мрака за опасности.
— За съжаление това е невъзможно — каза сенешал Роган, когато ги въведе в подобна на пещера зала. — Кралицата не приема наемници.
— Ние не сме наемници — каза бавно Регулус, може би този студеноземец трудно разбираше думите му. — Изминахме много левги, за да дойдем тук, изтърпяхме много несгоди. Изправихме се пред големи опасности, за да се бием за този град. Ние сме воини от гортана, калени на бойните полета на Екуун. Вашият град е в опасност и аз искам да обърна прилива на битката във ваша полза. Няма да позволя да се държите с мен като с обикновен роб. Ние трябва да идем при кралицата.
Регулус видя безпокойството, което се разля по стражите около тях. Той беше надигнал глас и всички погледи се извърнаха към него — гледаха го и чакаха някакъв признак за опасност. Но сенешал Роган продължи да се усмихва, несмутен от избухването му.
— Виждам, че сте калени в битки бойци, но вие не сте единствените, които предложиха услугите си на Короната. — Посочи към мъжете, които седяха в залата. Регулус виждаше, че са воини, но беше сигурен, че не могат да се мерят с него. — Има два варианта. Присъединявате се към наемниците и получавате заплатата си наред с тях, или напускате града.
— Наемници — повтори Регулус, сякаш предъвкваше думата. И тогава осъзна, че вече не е принц на гортана. Вече не е почитан сред племето си. Какво право имаше да се представя на кралицата на студеноземците? Той беше само изгнаник, меч за продан, който е изгубил честта си. Все пак имаше шанс да си я върне, стига да не го пропуснеше заради гордостта си.
— Добре — отстъпи той. — Щом това трябва да сторим.
— Чудесно — каза Роган. — Само още нещо: оръжията ви. Трябва да ги предадете.
Регулус погледна хората си. Никой от тях не беше готов да се раздели с оръжията си и той също не бързаше да го стори. Трябваше ли да го направи? Това ли беше коварството, за което го предупреди Том Блекфут?
— Искат да предадем оръжията си — каза той на езика на затани.
— Никога — изръмжа Джанто и огледа най-близкия страж със зелена куртка. Мъжът отстъпи крачка и стисна по-здраво копието си.
— Може да е измама — каза Леандран.
Регулус кимна.
— Зная. Но стигнахме чак дотук, не можем вече да се върнем.
Колкото и да му беше трудно, той бавно свали меча от колана си и го подаде на сенешал Роган. Леандран предаде копието си, бързо последван от Аккула. Хагама и Казул бяха следващите. Само Джанто продължи да стиска дръжките на секирите си. Всички го гледаха. Регулус знаеше, че бъдещата им слава зависи от това дали този непредвидим воин ще се подчини на по-нисшите студеноземци.
Джанто мълчаливо свали секирите от колана си. За миг изглеждаше, сякаш ще забие една от тях в главата на най-близкия страж, но само ги завъртя в ръцете си и ги подаде с дръжките напред.
След това Роган се поклони и каза:
— Кралицата ви благодари. Уверявам ви, че тя е благодарна, задето ѝ предлагате помощта си. А сега, моля, хапнете. Казахте, че идвате отдалече.
Регулус видя храната, която внасяха в залата. Хората му също се взираха гладно в нея; по брадичката на Аккула се стичаше слюнка.
Регулус даде знак на затани и те тръгнаха бързо през залата към храната, а той се обърна към сенешал Роган.
— Грижете се добре за оръжията. Скоро ще си ги поискаме.
— Ще ги получите — отвърна Роган, все още усмихнат. — Врагът е близо. — Усмихна се отново и си тръгна.
Регулус гледаше след него. Затворен сред тези тъмни стени и непознати воини, той се питаше за какъв враг точно говори Роган.
Двадесет и три
Мерик рядко ходеше в кръчмите в Квартала на Короната. Беше свикнал с бордеите на Северната порта, където трябваше да си изтъркаш подметките на излизане, или с вонящите на риба дупки при Доковете, където курвите имаха по-гъсти бради от мъжете. Това място тук беше като глътка свеж въздух — лакирано дърво, пукащ огън, препарирани глави на всякакъв дивеч се взираха в него, докато той се наливаше. Мерик би стигнал дори дотам да каже, че това е най-хубавата кръчма, в която е бил — стига виното да не беше толкова скъпо.
Разбира се, и компанията не беше нищо особено; защото Мерик седеше съвсем сам до бара. Той никога не беше седял сам толкова дълго. Не е здравословно да си сам; кара те да мислиш. А Мерик не беше в настроение за мислене.