Беше се направил на глупак пред баща си, макар че това не бе изненадващо; той всеки ден се правеше на глупак. Но толкова му се искаше старият Таник да се гордее с него.
Кого заблуждаваш, Райдър? Ти си пияница. Ти си суетен, мислиш само за себе си и си готов да си го завреш във всяка, която ти се усмихне. По дяволите, ти би изчукал и зората, ако можеше да станеш толкова рано. Защо някой да изпитва към теб друго, освен отвращение?
Мерик се втренчи в чашата пред себе си, после я пресуши и я стовари на бара. Огледа кръчмата, зрението му вече започваше да се размазва. Това бе най-доброто пиянство — само колкото да притъпи нещата, без да залита наоколо и да повръща.
Знаеше, че е загазил. Трябваше да е на пост, трябваше да пази кралицата, но беше тук, отново при старите си навици. Беше се опитал да остане трезвен, опита се да стори правилното нещо, но просто не се получи. Сега беше разочаровал Гарет, Каира… беше разочаровал проклетата кралица. Един дълъг списък с провали. Защо някой ще има добро мнение за него?
Нима ставаше за нещо? Не можеше да се грижи за себе си, камо ли за кралицата на Свободните държави. Гарет трябваше да го сложи на пост при кенефите, а не да пази най-важната жена в Стийлхейвън. Но той сигурно щеше да се провали и там; най-вероятно ще се овъргаля целия в лайната.
За какво го биваше изобщо? Какво можеше да свърши по-добре от другите? Нещо, което няма да кара хората да го упрекват, да го съдят и да го гледат с презрение?
Да се напие?
Да, май че това беше.
Вдигна глава и видя, че кръчмарят се взира в него. Държеше наполовина пълна бутилка в ръката си.
— Защо не — отвърна Мерик и плъзна чашата си към него. Мъжът я напълни почти до ръба. — Сипи си и ти едно.
Кръчмарят се смути.
— Не бива.
Мерик огледа празната кръчма.
— Защо? Да не очакваш прилив на посетители?
Мъжът също я огледа и сви рамене. Взе си чаша от рафта и я напълни с остатъка от бутилката. Мерик вдигна своята и се чукнаха, преди да отпият.
— За спокойните дни.
— За спокойните дни — отвърна кръчмарят. — Макар че не знам колко такива са ни останали.
— Не много, обзалагам се. Затова трябва да им се насладим.
Мъжът кимна в съгласие, но не изглеждаше напълно убеден.
— Трябваше да се махна оттук, когато имах възможност — сподели той.
— Защо не го направи?
— Имам отговорности. Хора, които разчитат на мен.
Отговорности? Мерик знаеше какво са отговорностите и вече осъзнаваше колко неприятни са всъщност. Той също имаше отговорности, с които трябваше да се заеме, но те някак му се струваха незначителни пред настоящите му неволи.
Ето пак, Райдър — винаги мислиш само за себе си. Но пък ти си най-важният човек в Стийлхейвън. Никой друг няма по-големи грижи от теб, нали?
— Имаш семейство? — попита той бързо, за да прочисти от главата си демоните на съвестта. — Жена? Хлапета?
Кръчмарят поклати глава.
— Не, нямам. Но старият ми баща е болен и не може да пътува. Трябва да остана да се грижа за него.
Старият му баща? Обзалагам се, че е мил дъртак. Обзалагам се, че винаги си е бил тук — ментор, съветник, рамо, на което да поплачеш.
— Сигурно сте близки, щом заради него висиш тук и чакаш хуртите да нахлуят. Много мило от твоя страна.
Кръчмарят го погледна смаян.
— Близки? Сигурно се шегуваш. Старото копеле е камък на шията ми. Вися тук само заради наследството. Няма да го докопам, ако го изоставя сега.
Мерик се усмихна с разбиране.
— Да пием за това, приятелю — рече той и вдигна чашата си, преди да осъзнае, че е вече празна. Кръчмарят грабна друга бутилка, отвори я и напълни двете чаши.
— Ами ти? На теб какъв ти е проблемът?
— Защо мислиш, че имам проблем? — попита Мерик.
Кръчмарят го погледна многозначително.
— Виждал съм стотици пъти такива като теб — пият сами, докато градът отива по дяволите. Сякаш не те е грижа. Предполагам, че е забъркана жена.
— Да, имал съм доста проблеми с жени — може да се каже, че още имам, — но не затова съм тук. — Погледна го, питаше се дали си струва усилието да разказва. Но понякога непознатите успяват да прогонят вътрешните ти демони не по-зле от жреци — и не се чувстваш толкова виновен след това. — Да кажем само, че и аз имам проблеми с баща си.
— Така ли? Обзалагам се, че моите са по-сериозни — каза кръчмарят.
— Приемам облога — отвърна Мерик.
— Добре тогава. Десет медни монети, че моите проблеми с баща ми са по-лоши от твоите с твоя.