— Дадено — каза Мерик и протегна ръка, а кръчмарят я стисна с готовност. — Ти си пръв.
— Ами да видим — започна замислено кръчмарят. — Не може нито да се изсере, нито да се изпикае сам, и да се храни не може. Преструва се, че забравя, но помни къде е скрил парите и няма никакво намерение да ми каже. Всичко, което притежава — къщата, мебелите, дяла от кръчмата, — всичко е обвързано и ако не правя точно каквото иска, няма да получа нищо. Как ти звучи?
— Отвратително — призна Мерик. — Но предполагам, че аз ще те бия. — Облегна се назад със самодоволно изражение. — Не бях виждал баща си от осемнадесет години — откакто взе, че се омете, — а сега се появява изневиделица. Не само, че се държи, сякаш нищо не се е случило, сякаш е излязъл само на следобедна разходка, но и имаше наглостта да изтъкне колко съм го бил разочаровал с живота, който водя. Не стига, че изостави и мен, и майка ми, ами ме упреква колко зле съм се справял оттогава.
Кръчмарят го гледаше, сякаш преценяваше думите му.
— Това ли е?
— Да. Ти какво още искаш?
— Значи никога не си чистил лайната му от пода?
Взираха се един в друг няколко мига, преди да избухнат в смях.
— Тук ме хвана — рече Мерик и бръкна в кесията си за монетите. — Ето. — Плъзна ги по тезгяха. — Наеми си прислужница.
Смяха се много, много дълго.
— Да пием за бащите — каза накрая кръчмарят и вдигна чашата си.
— За бащите — каза Мерик. — Дано не ни тежат още дълго.
Чукнаха чашите и ги пресушиха.
Мерик остави своята на тезгяха, очакваше да я напълнят отново, но кръчмарят гледаше към вратата. Някой беше влязъл в кръчмата и Мерик веднага застана нащрек. Колкото и да не искаше да го признае, извън двореца не се чувстваше в безопасност. Не биваше да идва тук, но трябваше да намери някаква разтуха. Поне за малко да се откъсне от дълга и отговорностите. Какво толкова?
Може някой убиец от Гилдията да ти забие нож в гърба, ако не внимаваш.
Обърна се бавно, почти очакваше да види здравеняк от Гилдията с нож в ръка да се приближава към него с явни намерения. Към него обаче се приближаваше някой не толкова грозен, но не по-малко опасен.
Каира се взираше в него със смръщено чело и упрек в очите. Мерик познаваше този поглед и знаеше, че той не вещае нищо добро, но вече беше изпил достатъчно вино и не го беше грижа. Просто ѝ се усмихна вяло, докато тя се приближаваше.
— Питие? — попита той и размаха чашата, сякаш примамваше куче с кокал.
Каира изтръгна чашата от ръката му и така я тресна на тезгяха, че го опръска с остатъците от виното и накара кръчмаря да отстъпи назад.
— Ти да не си откачил? — попита тя.
Странно, че питаш — от дни се чудя по този въпрос.
— Я се успокой, ако обичаш. Разпусни малко. — Посочи към столчето до него.
— Да разпусна? Ти луд ли си? Имаме свещен дълг. Кралицата ни вярва, а ти си тук и пиеш. Никога ли няма да се научиш?
Мерик се извърна към нея. Какво право имаше да идва тук и да му крещи като на дете? Беше му писнало да му казват какво да прави.
— Майната ти и на теб, и на шибаната кралица. Тъкмо щях да…
Тя го удари по главата, не толкова силно, че да причини сериозни увреждания, но достатъчно, за да го повали от стола и да го изкара от равновесие.
— Ама какво…
Тя удари отново, този път с другата ръка, и той залитна в обратната посока. Вече беше сериозно вбесен. Червената мъгла се спускаше, а виното, което бе изпил, не облекчаваше положението.
Каира опита отново, но този път той вдигна ръка, блокира нейната, залитна назад и се задържа.
— Какво правиш, жено?
— Опитвам се да ти набия малко разум в главата.
— Разум ли? Мъча се от седмици. Изпълнявам дълга си. Плащам за греховете си, а накрая баща ми се появява изневиделица и се държи, сякаш съм никой. Ти имаш ли представа…
— Имам представа. Самосъжаляваш се. Целият свят е против теб. Могат да ни убият всеки миг и не получаваме нищо в замяна. Разбирам, че идеята за отговорност е съвсем нова за теб. Разбирам, че ти е трудно заради завръщането на баща ти. Но сега има по-важни неща от твоите чувства.
— Майната ти! Какво знаеш ти, по дяволите? — изкрещя той. — Не знаеш нищо нито за мен, нито за баща ми и за каквото и да било.
Тя отново се приближи и той блокира първия удар, но вторият попадна в целта. Запрати го към тезгяха и едно от ребрата му изпука при сблъсъка си с дървото. Гневът в него пламна още по-силно.
Мерик замахна. Никога не беше удрял жена, но Каира не беше типичната жена. Тя беше роден воин. Вече я бе виждал как посича половин дузина мъже като житни класове и беше абсолютно сигурен, че може да понесе някой и друг юмрук.
За нещастие тя го понесе по-добре от очакваното.