Юмрукът му я уцели в брадичката и извъртя за миг главата ѝ. После тя отвърна. Този път Мерик усети сила в удара ѝ, намерение. Беше я ядосал. Е, може би все пак и тя беше човек. И вероятно дори можеше да бъде победена.
Мерик тръгна към нея. Беше изпил достатъчно вино, за да позагуби чувствителност, но не чак толкова много, че да не може да се бие.
Сведе глава, блъсна се в Каира и тя отстъпи назад. Разбутаните маси застъргаха по дъските на пода, столове се катурнаха. Каира го сграбчи и го запрати настрани. Той се стовари в някакви мебели с трясък, който отекна силно в празната кръчма, и се просна на пода.
Докато се надигаше на крака, я видя да приближава — взираше се в него като вълк в плячката си. Той грабна стол и го запрати към главата ѝ. Тя го отблъсна с една ръка, но това я извади леко от равновесие и в този миг Мерик нападна.
Онова, което му липсваше като мускулна сила, той добре компенсираше с коварство. Беше се бил в достатъчно кръчми, за да знае, че в тази работа няма място за чест. И ако не си готов да спечелиш с мръсни номера, няма кой да ти помогне.
Той я сграбчи за бедрата, напъна крака и я вдигна от земята. И двамата се стовариха на пода. Той беше отгоре ѝ и веднага се опита да я цапардоса в лицето. Каира отби удара, после вдигна крака и ги уви около врата му невъзможно бързо. Мерик имаше чувството, че гледа как всичко това се случва с някой друг, само дето него го болеше.
Той издаде жалък задавен звук, когато тя стисна гърлото му с мощните си крака. Обзе го паника, щом осъзна, че е изгубил куража си. Само това му липсваше — да го пребие една жена в някаква си кръчма… отново.
Каира стисна по-силно и пред очите му причерня. Отчаяно я удари по бедрото в знак, че се предава, тя отпусна хватката и го освободи, а той се измъкна настрани и вдигна ръце.
— Добре, добре, предавам се. Права си; заврях се тук да се самосъжалявам, а трябваше да изпълнявам… дълга си. — Думата едва не заседна в гърлото му.
Каира дишаше тежко и се взираше в него. В изражението ѝ още се четеше същото презрение, но поне вече не се опитваше да го събори на пода.
— Толкова е просто, нали? Само ще се извиниш, ще се усмихнеш и всичко ще е простено?
Мерик се изправи, като изтупваше бричовете си.
— Ти какво повече искаш? Само с това разполагам. Взимай го или се махай.
— Искам да си предан. Или се махай — разкарай се. Не можеш да изпълняваш дълга си половинчато. Рано или късно някой ще загине.
Той беше готов да спори, но част от него знаеше, че е права. Колкото по-дълго се самосъжаляваше, толкова повече нарастваше рискът да се случи най-лошото. Защо беше дошъл тук да се напие до умопомрачение точно когато си мислеше, че е оставил това зад гърба си?
Може би баща му все пак беше прав. Може би Мерик си пилееше времето в омраза към него, докато баща му всъщност е бил прав от самото начало.
Приемай предложението и се махай. Напусни това място; бягай възможно най-далече.
И все пак не можеше да го направи. Беше жив единствено заради Дворцовата стража. Нямаше начин да захвърли това.
Това последният му шанс за изкупление ли беше… отново? Да постъпи правилно?
— Добре, печелиш. Да вървим.
Обърна се към кръчмаря, който се беше свил в ъгъла. Мерик го погледна извинително и бръкна в кесията си за златна монета. Сложи я на тезгяха с надеждата, че ще стигне да покрие щетите, които бяха причинили с Каира, после бързо излезе от кръчмата, без да обели и дума.
Главата му се замая от чистия въздух, но той се стегна и се постара да не изгуби контрол. Докато вървяха към двореца, го обземаше странно чувство на вина и… може би срам? Може би все пак се учеше. Надяваше се само да получи шанс за реабилитация и междувременно да не се е случило нищо лошо.
Двадесет и четири
Стенописът не беше много стар, но боята вече се лющеше и на места образът бе избледнял. Той бе измайсторен набързо преди около десетилетие и не от най-умелите художници, но Джанеса все пак намираше утеха в него.
Изображението на Портата на Бакхаус заемаше цяла стена в една от многото зали за пиршества в Скайхелм. В лявата му част аеслантите бяха нарисувани в целия си свиреп блясък, оголили зъби и нокти срещу врага. Джанеса се доверяваше на впечатлението на художника относно тяхната страховитост. Тя не беше виждала нито един свиреп човек-звяр от Екуун и ако се съдеше по стенописа — не искаше и да вижда.
В дясната му част бе изобразен баща ѝ, който предвождаше армията на Свободните държави. Девет знамена се развяваха високо и гордо, носени от героични на вид знаменосци. До коня на краля се издигаше благородната осанка на Черния шлем, размахал огромния си чук — славният герой от Портата на Бакхаус, несравнимият воин, прероденият Арлор.