Състоянието му изобщо не успокояваше Джанеса, но тя скри притеснението си.
— Предполагам, че говорите за представителя на Лигата на Банкерите?
— Ъ… да, Ваше Величество. Моите извинения, но той е много настоятелен. Азаи Дравос казва, че иска отговорът ви днес или ще напусне града. Дори не знам какво е предложението му, но той явно няма търпение да чуе отговора.
— Разбирам. Тогава ще му дадем отговор.
Но какво ще му каже? Че е съгласна да се омъжи за някакъв принц търговец? Или че никога не би дала ръката си на такъв човек? Имаше нужда от Одака повече от когато и да било. Макар че той нали вече ѝ каза, че трябва да вземе решението сама?
Заради притеснението на Дуркет тя очакваше да види Азаи Дравос разпенен от ярост, но той стоеше в залата и кротко чакаше появата ѝ. Дори ѝ се усмихна.
Тя си спомни последната им среща и колко се смути под погледа му. Този път щеше да накара стражите да останат наблизо. Азаи Дравос, от своя страна, пазеше почтително разстояние, макар че охранителите му с червените туники не бяха далеч от него.
— Азаи Дравос — каза тя. — Разбрах, че нямате търпение да чуете отговора ми?
Мъжът се поклони.
— Моите извинения, Ваше Величество, но господарят ми, Калим, е нетърпелив човек. А и може би не сте в положение да се бавите повече?
— Прав сте, разбира се. Изглежда времето е оскъдна стока и за двама ни.
Тя усети как Дуркет се гърчи до нея, кърши потните си ръце и пристъпва от крак на крак. Прииска ѝ се да го зашлеви.
— Да приема ли, че отговорът ви е „да“?
Джанеса се вгледа в зелените очи и бялата усмивка. Какъв беше отговорът ѝ? Кажеше ли „да“, щеше да има наемници за защитата на града, но накрая този град щеше да бъде под чуждо влияние. Ако откаже, може би нямаше да има град, който да управлява.
— Съжалявам, Азаи Дравос, но отговорът е „не“.
Така трябваше да стане. Баща ѝ се беше сражавал, за да обедини Свободните държави, и тя беше единствената му наследница. Не можеше да предаде наследството му, като дари кралството, което бе извоювал с толкова усилия, на някакъв търговец от Източните земи. Ако се беше съгласила, щеше да получи десет хиляди меча, но вярата и обичта на народа ѝ щяха да бъдат загубени завинаги. Нямаше да има значение дали Стийлхейвън е изличен — тя щеше да е предала кралство, за да спаси град.
Азаи Дравос пристъпи напред. Усмивката вече я нямаше. Дуркет се сви изплашено от него, но Джанеса не помръдна, черпеше сила от воините зад нея.
— Господарят ми ще бъде много разочарован. А той не е свикнал да бъде отхвърлян.
— Сигурна съм, че ще приеме решението ми — каза Джанеса. — Сега бихте ли ме извинили…
Преди да се оттегли, Дравос се озова точно пред нея. Тя нямаше представа как успя да го стори толкова бързо, сякаш по магия. Дуркет и останалите направиха сепнати крачка назад, но Джанеса издържа на зеления поглед.
— Не! — извика Дравос. — Ще ме изслушаш, момиченце. Моят господар ти направи предложение, което не можеш да откажеш. Без неговата помощ си обречена. Този град е обречен. Нероденото дете, което расте в теб, е обречено.
Как е разбрал? Що за вещерство е това?
Джанеса се опита да отстъпи, но беше прикована на мястото си от пронизващите очи на Дравос.
— Аз… не мога…
Но той е богат и могъщ човек. Човек, който е свикнал да управлява кралство, ако се вярва на слуховете за търговска компания „Бяла луна“. Може би ще е подходящ?
— Ще кажеш „да“ — настоя Дравос, втренчен в очите ѝ.
Нещо в нея помръдна и тя отново сложи ръка на корема си, сякаш да го защити.
Джанеса знаеше, че я манипулират. Беше очевидно, че чарът на Дравос не се дължи изцяло на усмивката му. Дали не беше някакъв магьосник? Може би в момента я омагьосваше?
— Не — извика Джанеса, откъсна поглед от него и отстъпи назад.
Магията бе разрушена, стражите се втурнаха напред и извадиха мечове. Дуркет отчаяно се отдръпна от пътя им.
Азаи Дравос не помръдна, когато стражите се спуснаха към него. Не помръдна и когато единият от тях вдигна меча си.
Нямаше нужда да помръдва.
Нещо червено проблесна и един от охранителите му се хвърли към покрития с броня рицар — беше невъоръжен и облечен единствено с туника, но на лицето му нямаше и следа от страх. Когато мечът полетя надолу, охранителят хвана ръката на рицаря, изви тялото си и запрати стража на пода. После започна да налага с юмрук забралото на шлема му и то се изкривяваше все повече с всеки бърз удар. Спря, чак когато рицарят вече не помръдваше.
Вторият страж също се беше хвърлил напред, но още двама от хората на Дравос се намесиха. Единият извъртя крак, изрита рицаря в коляното и го повали на пода. Вторият заби с тътен петата си в шлема му и стражът се просна по гръб.