Джанеса отстъпваше назад, втренчена в повалените рицари. Чуваше как Дуркет скимти някъде в сенките и мърмори от страх. След миг Дравос отново беше пред нея. Хвана я за ръцете и я разтърси силно.
— Вече няма кой да те защити, момиченце. Нямаш избор.
В отчаян опит да избегне очите му, Джанеса се извърна от него, но Дравос я зашлеви през лицето толкова силно, че тя падна на пода.
Усети вкус на кръв по устните си. Залата се завъртя около нея и след миг я обзе страх, не за нея самата, а за живота, който растеше в тялото ѝ.
Какво да прави сега? Кой щеше да ѝ помогне?
Никой. Никой няма да дойде. Трябва да се оправиш сама с това, глупаво момиче. Да не мислиш, че винаги ще те защитават? Да не мислиш, че всеки легендарен рицар ще се притича на помощ, щом го призовеш?
Джанеса вдигна очи, видя вратата пред себе си и осъзна къде се намира. Това беше реликварият, където се пазеше Хелсбайн. Ако успееше да се добере до меча, щеше да може да се защити сама.
Опита се да стане и се препъна към вратата, зад която се криеше мечът ѝ. С крайчеца на окото си видя, че Азаи Дравос я следва.
— Къде отиваш? — попита той, развеселен от упорството ѝ. — Няма къде да избягаш. Не можеш да избягаш от мен, дете.
Джанеса стигна до вратата, отвори я и влезе в малката стая. Хелсбайн лежеше на пиедестала си, легендарен меч, с който предците ѝ бяха извоювали толкова много победи. Тя протегна ръка, но преди да достигне меча, Дравос я стисна за китката и я принуди да го погледне.
Допирът му я изгаряше. Тя не извика от болка, но отново беше прикована от пълния с омраза поглед на Дравос и не можеше да се извърне.
— Упорството ти е достойно за възхищение, но е безполезно. Ще обещаеш и себе си, и своя трон на моя господар, без значение дали го искаш. Не можеш да устоиш. Трябва да отстъпиш пред волята ми.
Ръката му сякаш изгаряше плътта ѝ. Очите му се взираха чак в душата ѝ. Тя искаше да извика, но не излязоха никакви думи. Поривът да се моли за пощада беше почти непреодолим, но дори докато силите на магьосника я разкъсваха, тя някак намери воля да издържи.
Няма да се моля. Няма да се поддам. По-скоро ще умра.
Непокорството ѝ като че ли вбеси Дравос и той се смръщи в концентрация.
— Не можеш да ми се противиш. Аз съм последовател на Шакади. Жрец на Черната светлина на Хорас. Ще се подчиниш на волята ми.
— Никога! — изпищя Джанеса и го заплю в лицето.
Слюнката се стече по бузата му, а той само я изгледа и се усмихна. Тя усети как ѝ прималява, пред очите ѝ притъмня и чернотата се изпълни със странни ужасии. Не можеше да устои и го знаеше. Накрая Дравос щеше да победи.
Вече беше твърде късно. Твърде късно за нея, за града… за детето. Нямаше да дойдат герои. Никой нямаше да я спаси.
Светът започна да потъва в мрак и тя се зачуди дали ще има отново някога светлина.
Докато съзнанието ѝ помръкваше, като че ли видя мъжко лице… красиво лице, едната му страна беше покрита с кръстосващи се белези.
Познаваше го отдавна. Сега то ѝ се струваше някак важно… но не знаеше защо.
Когато мракът започна да я поглъща, тя осъзна, че вече не я е грижа…
Двадесет и пет
Мандел Шакуриан затвори очи и се заслуша в морето, което се разбиваше в скалите. Този шум обикновено го изпълваше с покой и караше грижите му да избледнеят. Но днес те не го напуснаха.
Той беше принц на залива Кеидро, Трети лорд на Змийския път, Господар на остров Гулрит и Върховен надзирател на Мрежата на подправките. Тъй като беше най-богатият тук, живееше в непристъпно имение на брега. То се издигаше на източния нос на острова и гледаше към Дравистан. Стените, които го обграждаха, бяха високи четиридесет стъпки. Стръмните скали правеха невъзможен достъпа по море и само една порта, охранявана денем и нощем, позволяваше достъп по суша. Мандел Шакуриан трябваше да се чувства сигурен в своята крепост. Но не беше така.
Проблемите му започнаха преди седмици, с новината, че Боло Павитас е убит в Стийлхейвън. Сама по себе си тя не беше изненадваща, Боло беше безразсъден и преждевременният му край бе донякъде очакван, но тя се оказа предшественик на касапница, невиждана дотогава в залива Кеидро.
Петима Господари на Змийския път бяха убити. Петима приятели на Мандел — все богати и могъщи. Пиратски крале, обградени от истински армии, бяха избити в домовете им, на корабите им или дори на улицата. И в тези убийства не се забелязваше никакъв модел; двама бяха убити тихо през нощта, а другите в присъствието на десетина охранители. Военачалникът Амон Туга явно беше отприщил всичките си убийци от Речните земи, за да всее хаос в залива Кеидро, мястото, където Господарите на Змийския път трябваше да са в безопасност.