Дано Амон Туга се продънеше в Преизподнята и проклет да е денят, в който Господарите на Змийския път бяха решили да се пазарят с него. Тогава изглеждаше добра сделка — пиратите ще осигурят флотилия от кораби с артилерия и хора, които да ги управляват, в замяна на доставки от тевтонски роби, които много се търсеха в Източните земи, откакто на север търговията с роби беше забранена. Естествено след смъртта на Боло и загубата на всички онези роби, сделката беше анулирана… или поне те така си мислеха. Сега беше повече от ясно, че Амон Туга е решен да получи корабите си.
— Не! — извика Мандел, отвори очи и се вгледа в бурното море.
Никога нямаше да отстъпи пред исканията на един елхарим изгнаник. Той беше Мандел Шакуриан, най-богатият сред Господарите на Змийския път. Не беше достигнал това положение, като бе отстъпвал пред всяка заплаха за убийство.
Имението му представляваше истинска крепост, охранявана от четиридесет от най-свирепите воини на света. Мнозина беше купил от бойните ями в Меккала, неколцина бяха от далечните каер вахари. Беше увеличил броя им с мъже от поробените племена, които един вожд на хората-зверове от Екуун му продаде — тези воини, макар и целите в белези и паднали духом заради робството си, бяха страховити бойци и щяха да изпълнят всяка негова прищявка.
Другите Господари на Змийския път бяха небрежни, не приеха сериозно заплахата. Мандел нямаше да направи тази грешка. Той се беше погрижил да е в безопасност тук. Нямаше от какво да се страхува. И все пак не можеше да се успокои.
Вдиша дълбоко морския въздух и опита да прогони тези мисли. Може би трябваше да се разсее с нещо?
Храна? Потупа големия си корем. Май не.
Курви? Не, не и в момента. Охотата му за жени беше понамаляла през последните напрегнати дни. Освен това не се знаеше под какво прикритие ще се появят убийците на Амон Туга. Трябваше да се пази от непознати и да се обгражда единствено с хора, на които имаше доверие.
Музика?
Мандел Шакуриан се отпусна леко. От всички удоволствия, на които се отдаваше, най-много обичаше музиката.
Тръгна към огромния дъбов шкаф, който заемаше цяла стена в стаята. С разтуптяно сърце отвори шестте врати, по които бяха резбовани сцени на забавления и оргии. Вътре бяха наредени музикални инструменти от всички краища на света: арфа от каер вахарите, рамката ѝ бе така изваяна, че приличаше на лебед; бойни гайди от снежната пустош на Голгарта, техният звук бе зъл като варварите, които ги бяха създали; черна лакирана лютня, твърдеше се, че на нея е свирил самият крал мечоносец Краетус; барабани от племената на аеслантите, за които се говореше, че са от човешка кожа; и още много други. Мандел огледа с гордост колекцията си.
Като момче, той бе изучавал много изкуства и беше станал завършен музикант, преди да се насочи към търговията с подправки. Но колкото и да обичаше музиката, парите обичаше повече, затова реши, че ще ги печели по-лесно като търговец, отколкото като менестрел. Все пак продължаваше да свири, просто за удоволствие.
Тръгна покрай инструментите, чудеше се кой да избере. Лютнята му се стори най-привлекателна и той посегна към нея.
Чу се силен звън.
Мандел веднага го разпозна — алармата.
Някой беше проникнал.
Невъзможно. Не и в непревземаемата му крепост. Единствено армия можеше да проникне тук. Вероятно беше грешка…
Все пак той заключи вратата на стаята и плъзна трите резета отвътре. Отдръпна се и се втренчи в нея, като се питаше какво ли става от другата страна. Дали щяха да успеят да я разбият и да нахлуят тук. Или просто щяха да го изчакат да излезе.
Писък отекна по покрива на имението.
Камбаната спря да бие.
Мандел се огледа. Трябваше да се защити. Сигурно можеше да използва нещо в стаята за оръжие. Но Мандел Шакуриан не беше боец. Той нямаше нужда от оръжия. Нали затова се беше обградил с пазачи. Нали затова им плащаше с честно спечеленото си злато.
Още един писък, последван от изпълнени с паника гласове.
Изглежда неговото честно спечелено злато се похабяваше.
Мандел тръгна към шкафа, грабна черната лютня и я размаха заплашително… или поне се постара да е заплашително. Знаеше, че изглежда жалък, но твърдото дърво в ръцете му му носеше някаква сигурност.
Отвън се чуха още викове и звън на метал. Писък на някой, който пада от голяма височина, внезапно прекъснат от ужасен тътен.
Мандел вече дишаше тежко и изведнъж му се допика. Това беше непоносимо, какво да стори?