Вероятно можеше да преговаря. Може би златото щеше да го измъкне от това. Досега винаги беше вършило работа. Нямаше човек на всички континенти на този свят, чиято преданост не можеше да се разклати с обещание за богатства. Именно така Мандел се беше издигнал толкова високо. Подкупите бяха любимото му оръжие, следвани, само по необходимост, от заплахи за насилие и изнудване. Досега беше вършило работа.
Удар по вратата го накара да подскочи и изписка.
Те бяха тук. Бяха дошли за него и нямаше кой да го защити.
Още един удар по вратата.
Мандел стисна здраво лютнята и мрачно се запита дали това е краят; краят на неговата песен.
— Господарю? Там ли си?
Мандел тръгна напред, после спря. Ами ако някой беше опрял нож в гърлото на Дален? Ами ако убийците, които бяха нахлули в дома му, чакаха от другата страна на вратата?
Дален почука отново.
— Моля те, господарю, трябва да те изведем оттук.
— Откъде да знам, че не е измама? — попита Мандел, като отчаяно се опитваше да овладее гласа си.
— Господарю, моля те, нямаме време за това. Трябва да бягаме, докато не е станало късно.
Мандел обмисли вариантите си. Ако останеше тук, нападателите рано или късно щяха да проникнат и да го убият. Ако отвореше вратата и го чакаше измама, пак щяха да го убият.
Единственият му шанс бе да се довери на Дален.
Мандел издърпа резетата и отвори вратата, като очакваше да се изправи пред зловещи убийци.
Дален изглеждаше изплашен — дори ужасѐн, — но на Мандел му идеше да го прегърне. Зад него стояха трима от най-свирепите мъже на този свят, но те бяха негови хора. Предани докрай. Готови да дадат живота си за него.
— Ела, господарю. Трябва да побързаме — каза Дален.
Мандел не възрази, а последва по коридора своя управител. Тримата пазачи го обградиха, двама отпред с готови за бой мечове и един отзад, със секира в черните си като абанос ръце.
Докато вървяха през имението към единствения изход, Мандел видя ужасяващи сцени. Телата на хората му бяха проснати навсякъде, сред потрошени мебели и смачкани украси. Стените бяха опръскани с кръв, труповете се взираха в него с празни очи и Мандел не можеше да стори друго, освен да се извръща от обвинителните им погледи.
С препускащо сърце, той вървеше през къщата с хората си, докато не стигнаха до залата за пиршества в средата на сградата. Там нямаше прозорци, единствената светлина идваше от украсените свещници, които опасваха залата.
Внезапен стон привлече погледа на Мандел през сумрака към един от пазачите му, който се облягаше на стената. От устата му се стичаше кръв, а ръцете придържаха подобните на наниз черва, които висяха от разпорения му корем.
— Почти стигнахме, господарю — каза Дален, звучеше изплашен колкото него. Обърна се да му се усмихне окуражително, но вместо това очите му се разшириха от ужас. Мандел се извърна и видя, че пазачът, който ги беше следвал, вече го няма.
Нещо прониза въздуха бързо като стрела и един от свещниците се катурна с дрънчене, свещите му угаснаха и част от залата потъна в мрак.
Останалите стражи извадиха оръжията си, но не откриха нищо в сенките. Мандел пристъпи към Дален и двамата се свиха един до друг, като очакваха всеки миг орда свирепи главорези да изскочат от тъмното и да ги насекат на парчета.
Пак се чу дрънчене, втори свещник падна. Залата притъмня още повече. Нещо помръдна вдясно от Мандел и един от стражите пристъпи смело към него.
Зад тях вторият пазач изсумтя и политна напред със забит в гърба нож.
— Богове… — изкрещя Мандел, но не успя да каже нищо повече, защото и последният свещник падна на земята и залата потъна в мрак.
Мандел се вкопчи в Дален като удавник и двамата се запрепъваха в тъмното, към далечната врата и изхода от имението. Мандел през цялото време стискаше лютнята си, чувстваше как бумти сърцето му и му се искаше да плаче и да се моли.
Пред него Дален посегна напред в мрака, завъртя се дръжка на врата, изщрака, вратата се отвори и нахлу светлина. Мандел едва не падна върху Дален в бързината да избяга от черната зала и двамата нахлуха във фоайето.
Мандел се обърна, защото очакваше убиецът да идва след тях от тъмното, но видя единствено последния от пазачите, който вървеше със залитане към вратата. От прерязаното му гърло шуртеше кръв. Той не стигна далеч. Дален изпищя от ужас и повлече Мандел след себе си през фоайето. То беше великолепно, създадено, за да демонстрира богатството на този дом. Мраморни колони изпълваха залата и бяха изсечени така, че да приличат на дебели дънери с лози, извиващи се по чисто белите клони. Стените бяха опасани с огледала, които караха помещението да изглежда огромно, но Мандел нямаше време да се възхити на отражението си. Огледалата сега само умножаваха труповете, пръснати по пътя му.