— Почти стигнахме, милорд — пъшкаше Дален, когато се добраха до вратата на имението. Той свали от колана си халка с ключове, подрънка с нея, докато открие правилния, и го мушна в ключалката. Сега, когато бягството вече изглеждаше възможно, страхът на Мандел поотслабна.
Дален отвори вратата и разкри двора зад нея и главната порта в края му. Тя беше отворена; в сянката ѝ двама мъртви стражи лежаха в неестествени пози сред локви от собствената си кръв. Но Мандел не направи опит да хукне през двора. Стоеше като вкаменен, защото едно студено острие се притисна в гърлото му.
Дален се извърна и се ококори от ужас, щом видя убиеца, който беше опрял нож в гърлото на господаря му.
— Дален? — рече Мандел, макар че не беше съвсем сигурен как да продължи.
Тогава един глас прозвуча така близо, че Мандел усети дъха на непознатия по врата си.
— Бягай.
Една-единствена думичка на тевтонски. Дален се втренчи в него за миг, сякаш не можеше да повярва на късмета си, после тръгна към портата.
— Дален, не ме оставяй тук — примоли се Мандел, но управителят вече се препъваше през двора.
— Много съжалявам, господарю — хвърли поглед през рамо, когато изтича през портата.
Мандел се взираше ужасѐн в своя „предан“ управител, който го беше изоставил на милостта на съдбата му.
— Затвори вратата — прошепна гласът.
Мандел бутна със свободната си ръка огромната врата на имението. С другата още стискаше черната дървена лютня, макар да се съмняваше, че ще му е от полза.
Щом вратата се затръшна, убиецът отдръпна ножа от врата му и нареди:
— Обърни се.
Мандел се обърна бавно, като се чудеше какво ли чудовище е изпратил Амон Туга. Със сигурност не очакваше да види младежа, който стоеше зад него. Макар че дрехите му бяха пропити с кръвта на пазачите, а едната страна на лицето му бе покрита с кръстосващи се белези, мъжът не приличаше на звяр. Убиецът беше почти момче, със силни и въпреки белезите красиви черти. Но когато Мандел погледна в очите му, не видя там милост, нито разкаяние. Тези очи бяха виждали толкова смърт, колкото Мандел дори не можеше да си представи, и той разбра, че се взира в лицето на своя убиец.
— Хайде, приключвай — каза му, не можеше да издържа повече. Нямаше да му позволи да си играе с него, нито да го кара да страда. Ако ще умира, щеше да е по неговите правила. Не беше спечелил толкова богатство и власт, като беше треперил пред всяка смъртна заплаха.
Убиецът обаче поклати глава.
— Не, Мандел Шакуриан. Не съм дошъл да те убия.
Тогава защо? Дошъл си да поприказваме на чаша чай? Защото не съм сигурен, че е било наложително да избиваш всичките ми хора, ако няма да убиеш мен!
— Аз не…
Убиецът бръкна с окървавена ръка в сивата си туника и извади пергамент.
— Ще подпишеш това — каза той и му го подаде, — или ще получиш това. — Вдигна с другата си ръка острието, с което добре беше поработил. Нямаше никакво съмнение какво има предвид.
Мандел посегна треперещ и пое омачкания пергамент. Погледна четливите редове, написани на търговското наречие на Източните земи. Това беше първоначалното им споразумение с Амон Туга, в което се уточняваше какви кораби ще предоставят, кои моряци ще отплават с тях, какво ще е въоръжението на борда, както и наемниците, които щяха да го използват. В края на пергамента бяха надраскани с червено мастило и разкривен почерк четири имена — оцелелите четирима Господари на Змийския път — Лиса от Тул Шазан, лорд Курце, Халкион Граал и Джавез Ал Кадееф. Само неговият подпис липсваше.
— Но… — Мандел не знаеше какво да каже. Той първи беше предложил да се опълчат на елхарима, но беше очевидно, че останалите господари бяха отстъпили пред неговия убедителен вестоносец.
— Ще подпишеш това или ще получиш това — повтори убиецът.
Мандел се втренчи в него, в младото лице със студени очи, които говореха за опит, надхвърлящ годините му. За миг се запита дали това не е някой от елхаримите на Амон Туга, някой безсмъртен убиец от далечния север. Не че имаше значение. Дори да беше просто човек, по всичко личеше, че е способен да го убие също толкова ефикасно, колкото и безсмъртен елхарим.
— Нямам перо и мастило — каза Мандел, очевидно бе възпрепятстван от липсата на пособия.
С едно бързо движение убиецът измъкна нещо от ръкава си и рязко замахна напред. Мандел изписка, когато то се заби в предмишницата му. После убиецът вдигна пред него дълга и тънка метална игла, чийто заострен като перо край вече беше добре покрит с кръвта му.